Т Барън - Изгубените години

Поех си дълбоко въздух и накарах ястреба пак да се спусне. Стрелнахме се към същия отворен прозорец, а вятърът злобно ме хапеше и пищеше в ушите ми.

Прозорецът зина насреща ни, а стомахът ми се сви на топка. И най-малкото отклонение щеше да ни запрати в стената. Скоростта ни се увеличаваше, вече нямаше връщане назад.

В момента, в който нахлухме в замъка, пред очите ми се изпречи каменна колона. Наклоних се силно на една страна и, поведен от инерцията ми, Беля зави наляво. Разминахме се с колоната, пързулнахме се по пода и се блъснахме в някаква стена…. в самите недра на Замъка под Покрова.

Първото, което забелязах, щом дойдох на себе си, беше колко се е смалил Беля. Храбрият ястреб стоеше на гърдите ми и ме побутваше ту с едното си крило, ту с другото. Внезапно осъзнах истината — не той се беше смалил, а аз си бях върнал предишните размери.

Щом видя, че съм буден, мерлинът скокна на каменния под и тихичко изсвири, сякаш от облекчение.

От далечния край на мрачната гола стая, изпод мъждукащ факел в поставка от черно желязо се разнесе не по-малко облекчена въздишка. Шим се надигна, погледна Беля, изтупа се от рошавата глава до косматите палци на краката, примигна и пак се изтупа. После се обърна към мен, а под носа му разцъфна широка усмивка.

— Аз се радва пак да е голям и висок.

Повдигнах вежда, но сдържах усмивката си.

— Да, и двамата сме отново големи. Домну сигурно е направила така, че магията да се развали, щом влезем в замъка.

Шим се навъси.

— Колко любезностно от нейна страна.

— Благодарен съм й за стореното — отвърнах аз и посегнах да погаля свитите криле на ястреба. — И не само за него.

Беля решително изчурулика, жълтите му ириси грейнаха на светлината на факлата и той се зае да остри ноктите си в каменния под. Явно искаше да ме увери, че отново е готов за бой.

Дързостта му обаче ме ободри само за миг. Огледах внушителните грубо издялани камъни, които ни заобикаляха. Стените, подът и таванът не можеха да се похвалят нито с украса, нито с майсторска обработка. Замъкът под Покрова бе строен не с любов, а със страх. Ако в изграждането му бе вложена някаква любов, това бе просто любовта към студените камъни и яките укрепления. Освен ако тази стая беше изключение, в него нямаше никаква красота, но по всяка вероятност щеше да надживее дори Мрачните хълмове. Сигурен бях, че мен ще надживее със сигурност.

Едва тогава ме порази непрестанния грохот, който се надигаше и спадаше непрестанно, като морски вълни. Изправих се, но загубих равновесие заради вибриращия под и постоянното движение, което ме теглеше към стените. Наведох се да взема тоягата си, но дори с нейна помощ ми трябваха няколко мига, за да стъпя стабилно на краката си.

Обърнах се към Шим.

— Щях да се чувствам много по-добре, ако Галатор бе още у мен.

— Виж! — отвърна той, застанал на пръсти до прозореца. — Колко е тъмностно навън! И под все се движи и тресе. Не ми харесва това място.

— На мен също.

— Аз го е страх. Много, много, много го е страх.

— И мен също — кимнах аз. — Само че това, че съм с приятели, ми дава кураж.

Очичките на малкия великан светнаха.

— Кураж — тихо промълви той. — Аз му дава кураж.

— Ела.

Предпазливо се промъкнах до вратата. Водеше към тъмен коридор, осветен само от един факел в далечния край.

— Трябва да се опитаме да открием Риа! Ако е жива, сигурно е долу в тъмницата.

Шим изду гърди.

— Такова ужасностно място! Аз ще се бие с всеки, който я наранил!

— Нищо подобно — възразих аз. — Замъкът се охранява от воини-таласъми и гулианти.

— Ооо — веднага оклюма той. — Ние не бива се бие с тях. — Точно така. Трябва да ги надхитрим, ако можем, а не да се сражаваме.

Беля кацна на рамото ми и потеглихме. Прокрадвахме се по слабо осветения коридор и се стараехме да не вдигаме шум. За щастие грохотът на замъка заглушаваше всичко, освен слабото почукване на тоягата ми по пода. Реших, че стига да не ни открият, пазачите на замъка едва ли ще очакват натрапници. От друга страна ясно си спомнях, че си бях помислил същото за таласъмите при Призрачното тресавище.

Щом стигнахме до съскащия факел, грубо натикан в една ниша между камъните, коридорът рязко сви вдясно. Надникнах и видях врати и от двете му страни. Навън гледаше един-единствен тесен прозорец. Доближихме се и аз изтръпнах — през него струеше мрак, точно така, както би струяла светлина, ако не беше Покровът.