Т Барън - Изгубените години

Мракът се сгъсти и ни притисна като тежко одеяло. През вените, които пулсираха на врата на Беля, долових забързания ритъм на сърцето му. В този момент ударите на крилете му станаха малко по-колебливи, сякаш тъмнината пречеше на полета му тъй, както пречеше на зрението ми.

Мерлинът се понесе успоредно на земята. Крилете му все по-често увисваха, като ту не довършваха размаха си, ту изцяло го пропускаха. Той нестабилно се люшкаше сред студените пориви на вятъра, като накланяше глава наляво и надясно. Струваше ми се объркан, сякаш се опитваше да види невидимото и с мъка следваше правилния курс.

Сграбчих пернатия си жребец. Ако на Беля му беше толкова трудно да вижда, как можеше да ни отведе до въртящия се замък? Може би затова Домну ни предупреди, че ще ни е по-трудно да влезем в него, отколкото да го доближим.

Страхът ме зашлеви през лицето и разбрах, че единствената ни надежда сега е вторият ми взор. Аз, слепият, трябваше някак да виждам вместо ястреба! Зрението ми винаги отслабваше заедно със светлината, но този път не можех да позволя това. Може би вторият взор все пак нямаше нужда от светлина. Може би можех да виждам въпреки тъмнината. Призовах цялата си енергия. Трябваше да се опитам да прозра в мрака.

Изминаха няколко минути, но не долавях нищо по-различно. Какво друго очаквах? Никога преди не съм можел да виждам в тъмното, дори когато очите ми бяха здрави. Защо реших, че сега нещо ще се промени?

Въпреки това продължих да се опитвам да погледна с вътрешното си око. Да надникна отвъд сивотата и сенките, да изпълня със смисъл късовете мрак, както правеше Риа с пространствата между звездите.

Полетът на Беля стана още по-несигурен и хаотичен. Крилата му натежаваха, а жестокият вятър ни подмяташе насам-натам. Птицата се поколеба, смени посоката и пак се поколеба.

Толкова постепенно, че в началото самият аз не си дадох сметка за това, започнах да различавам мимолетни силуети в тъмнината. Извивката на някакъв хребет. Вдлъбнатина, която някога може би е била езеро. Лъкатушен път. Назъбена линия, навярно каменна стена.

Изведнъж открих нещо странно в далечината. Смътен, пулсиращ проблясък на върха на един хребет. Сякаш стоеше, но и се движеше, светъл и тъмен едновременно. Дори не бях сигурен, че наистина съществува. Зарових здраво пръсти в перата на Беля и обърнах главата му натам. Отначало птицата се противеше, но накрая промени ъгъла на крилете си, а после и посоката на полета.

След време долових някаква огромна сграда. Издигаше се на хълма като черен призрак. Стори ми се, че виждам причудливи обръчи светлина по стените му и островърхи издатини на върха му. Бърлогата на Домну ми се стори зловеща, но тази сграда беше сто пъти по-страшна. Въпреки това се притиснах към врата на Беля и го насочих към нея. Той вече не само приемаше напътствията ми, но и изглеждаше обнадежден и размахваше крила с нови сили.

Вторият ми взор достигаше все по-надалеч. Вече виждах плоския, осеян с камъни хълм, върху който се издигаше странната сграда. И макар че различавах земите наоколо й все по-ясно, очертанията й си оставаха някак размазани. Щом наближихме, се разнесе глух тътен от камъни, които стържат един върху друг.

Осъзнах, че сградата бавно се върти върху основите си. Бяхме открили Замъка под Покрова. Прехапах съсредоточено устни и накарах ястреба да опише кръг над него. Смътните очертания мигновено се проясниха. Островърхите издатини се оказаха кули, а обръчите светлина — факли, надничащи от въртящите се прозорци и сводове. От време на време в осветените помещения виждах войници със същите заострени шлемове като тези на воините-таласъми.

Взрях се в един от по-ниските прозорци, където изглежда нямаше охрана и накарах Беля да се спусне. Полетяхме право натам, а бойниците, кулите и сводовете започнаха вихрено да се приближават. Изведнъж осъзнах, че летим твърде бавно и се снишаваме твърде бързо. Щяхме да се блъснем в стената! В ума ми проблесна ужасяващият сън, който ме споходи в морето.

Задърпах с всички сили и накарах ястреба да се издигне. Шим пищеше, заклещен в ноктите му. Профучахме през бойниците, на сантиметри от камъните. Още секунда, и щяхме да се размажем в тях.

Върнах си самообладанието и накарах Беля да опише втори кръг. Този път се опитвах по-точно да сравня нашата скорост с тази на замъка, но се поколебах. Истината беше, че нямах нито очи, нито истинско зрение. Смеех ли да опитам отново, разчитайки само на втория си взор?