Т Барън - Изгубените години

Жребецът сякаш приглушено изцвили, а резбованите му мускули се напрегнаха.

Домну се наведе над него и лекичко духна. Като че от нищото върху гърба на коня изникна груб черен камък, голям почти наполовина колкото него. Жребецът сякаш се преви, но не сведе глава.

— Готово, така е много по-добре — кимна Домну и се обърна с лице към мен. — А сега е време да поиграем на шах — обяви тя, а гласът й звучеше не толкова подканящо, колкото заплашително. — Преди да ви върна при вашите, как да ги наречем, приятели отвън. Ти местиш пръв.

Сърцето ми лудо заби. Не смеех да пристъпя на килима до Домну.

— Ела, рожбо, нямам цял ден — подсмихна се тя и показа неравните си зъби. — Нито пък ти.

— Не отивай при нея — паникьосано ми прошепна Шим.

— Чакам — изръмжа тя.

По челото ми изби пот. Какво да правя? Може би щях някак да спечеля помощта й, ако й угодя. Още щом мисълта се оформи в главата ми, осъзнах, че това е невъзможно. Домну никога не би ни изпратила в замъка, защото смяташе, че там със сигурност ще загубим живота си, а тя — своя облог. Наложи се мрачно да призная, че вероятно е права.

Въпреки това пристъпих към килима, влачейки скимтящия Шим. Нямах представа какво ще правя, нито с играта на шах, нито за да спася Риа. Знаех само, че сме стигнали твърде далеч и сме преодолели твърде много опасности, за да се откажа, преди да съм опитал всичко.

Щом стигнах до килима, Домну посочи черния кон с тежкия камък на гърба.

— Ти си на ход — заяви тя.

— Ама — запелтечих, — аз не знам правилата.

— Обзалагам се, че това не те е спирало преди.

Не знаех какво има предвид и опитах отново.

— Няма ли да ми ги обясниш?

— Играя така, че може сам да си ги измисляш. Поне докато нарушиш някое от моите.

— Не… не зная откъде да започна.

— В шаха, за разлика от живота, можеш да избереш как да започнеш.

— Ами ако допусна грешка?

— А — рече тя и сбърчи чело. — В това двете игри много си приличат. Така или иначе, изборът ти ще бъде решаващ.

Поех си дълбоко дъх и пристъпих сред червено-черните квадрати. Колебливо оставих тоягата, с мъка повдигнах черния жребец и го пренесох чак до другия край на килима, точно срещу червения цар.

— Хммм — замисли се Домну. — Рискован ход избра, рожбо — тя замлъкна и ме изгледа с любопитство. — Макар че едва ли е по-рискован от това да нахлуеш в Замъка под Покрова без армия.

Тя избута червения цар и го скри зад двойка таласъми.

— Сигурно имаш някаква причина.

— Имам. Причината е…

— Срамота е, че толкова бързаш да загинеш. Тъкмо започваш да се учиш да играеш! Обикновено с удоволствие бих ти помогнала да умреш по-бързо, но облогът си е облог.

— А ако аз се обзаложа с теб?

Домну почеса плешивата си глава.

— На какво?

— Ами… — заекнах аз, а умът ми препускаше. — Ако ме отнесеш до замъка…

— Ако отнесе нас — поправи ме Шим. Целият се тресеше, но пусна крака ми и застана до мен. — Ние отива заедно. Аз все така побъркан.

Кимнах и пак се обърнах към Домну.

— Ако ни отнесеш до замъка, ще се обзаложа с теб, че… че пак ще преживеем днешния ден. Въпреки Стангмар и всичките му таласъми и гулианти. Ти би могла да заложиш, че няма да успеем.

Домну замислено подръпна едното си ухо.

— Вдигаш залога, значи?

— Точно така.

— Ами ако не оцелеете?

— Е, тогава ще загубиш облога с Рита Гаур, но ще спечелиш този с мен. Така накрая резултатът ти ще е същият, докато ако не се обзаложим, само ще загубиш.

Тя се намръщи.

— Изключено. За пълен новак ли ме вземаш, момче? Ако те пратя в замъка, ще получиш нещо от мен, при това ценно. И да загубиш, имаш него. А какво получавам аз? Нищо.

Увесих нос.

— Но аз нямам какво да заложа!

— Толкова по-зле. Пак си на ход.

— Чакай — спрях я аз и извадих камата на Хон. — Мога да ти дам това.

Домну пак се намръщи и махна с ръка.

— Оръжие? Че за какво ми е то?

— Ами това? — попитах аз и свалих торбичката на Бра-нуен. — Тези билки са лековити.

Домну изсъска.

— Това пък за какво ми е?!

Вдигнах тоягата, но тя ме спря, преди да й я предложа.

— И това не ми трябва.

Добре знаех, че единственото ми ценно притежание е Галатор. Подозирах, че и Домну го знае, но… ако се разделях с него, с мисията ми беше свършено.

— Ето — каза Шим и посегна да свали торбестата си риза. — Може вземеш това. От майка ми е, когато аз бил — спомни си той и тъжно въздъхна. — Жалко, че така и не ми умаляла.

Домну изкриви лице.