Т Барън - Изгубените години

— Жалко — изръмжа дълбок глас зад нас.

Бързо се обърнахме, а през открехнатата врата надникна бледа плешива глава. Вратата бавно се отвори и разкри тяло, обло като главата, облечено в роба, която приличаше на брезентов чувал с джобове. Създанието носеше огърлица от грубо оформени камъни и беше босо. Застинах, очаквайки поредния дух-двойник… или нещо още по-лошо.

Плешивата глава се наведе към нас, а около триъгълните й уши се накъдри паяжина от бръчици. От средата на челото й като рог стърчеше голяма съсухрена брадавица. В нас за миг се взряха немигащи очи, по-черни и от моите. След това се отвори уста, пълна с криви зъби.

— Много жалко.

Посегнах към тоягата и скочих на крака, което не беше много лесно, защото Шим висеше на коляното ми.

— Кой си ти?

— Едва ли ще доживеят утрешния ден — промърмори странното създание, докато влизаше. — Много жалко.

Гласът ми трепереше, но повторих въпроса си.

— Кой си ти?

Черните очи, на вид ужасно стари, внимателно ме огледаха.

— Труден въпрос, рожбо.

Нещо в думата „рожбо“ ме накара да изтръпна.

— Коя съм аз ли? — продължи създанието, докато бавно обикаляше около нас като лешояд край мърша. — Трудно е да се каже, дори за мен. Днес съм една, утре съм друга.

Сбръчканото лице се приведе към моето и се озъби в разкривена усмивка.

— А ти кой си?

Въздъхнах.

— Истината е, че не съм много сигурен.

— Е, рожбо, поне си честен — отвърна тя и продължи да обикаля около нас, а босите й крака шляпаха по камъните. — Може пък да ти кажа кой си, но те предупреждавам, че доста ще се разочароваш. Ти, например, си твърде кльощав, за да ми предложиш повече от хапка-две, дори ако добавим приятелчето ти.

Шим се вкопчи още по-силно в крака ми.

— Освен туй, рожбо, ми се виждаш твърде слаб, за да си ми от полза в облога. А толкова мразя да губя.

По гръбнака ми премина леден нокът.

— Знам коя си. Ти си Домну.

— Умничък си, рожбо — кимна вещицата, спря да обикаля и поглади плешивата си глава. Явно размишляваше. — Това обаче няма да стигне, за да спечеля облога.

— Какъв облог, за какво говориш?

— О, нищо важно. Просто се обзаложих, че ще оживееш до утре — обясни тя и сви рамене. — Днес, утре, какво значение има кога ще умреш? Не биваше да залагам на теб, но не можах да устоя.

Потреперих, спомнил си думите на Каирпре за това създание, чието име означаваше „Тъмна орис“. „Не е нито добра, нито зла, нито приятел, нито враг. Тя просто е.“

— С кого си се обзаложила?

Домну зашляпа към отсрещната стена, обсипана със странни, трепкащи на светлината знаци. Наплюнчи левия си показалец, той веднага посиня и като го използваше като четка, тя се протегна колкото можеше и прекара вълнообразна линия през един от кръговете.

— Време е да почна на нова стена — изсумтя тя, погледна към нас и добави: — Записвам резултата, рожби. Не обичам да губя, но трябва да си записвам. И по всичко личи, че този облог ще го загубя.

— Искаш да кажеш — намеси се Шим, — че ние умре?

Домну пак сви рамене.

— Точно тъй ми изглежда.

— С кого си се обзаложила? — повторих аз.

— Не го познаваш, макар че той хич не те харесва.

— Кой?

Тя се почеса по врата.

— Глупецът Рита Гаур, разбира се.

— Рита Гаур? Онзи, който воюва с Дагда?

Домну изсумтя нехайно.

— Сигурно още воюват. За последно ги нагледах преди няколко хиляди години, но нямам представа кой печели и кой губи, рожбо. Сигурно си записват някъде.

— Това не е игра! Сериозно е!

Домну се скова.

— Игрите са нещо сериозно, рожбо. Като самия живот, който също е игра.

— Ти не разбираш — поклатих глава аз и пристъпих към нея с увисналия на крака ми Шим. — Те воюват за цяла Финкайра. И за Земята. И за земите отвъд!

— Да, да — каза вещицата и се прозя. — Този облог се точи от години.

— Не! Това е много повече от облог.

Тя изумено се вторачи в мен.

— Повече? Нищо не е повече от облога, той е шанс в най-чистата му форма! Правиш избор, залагаш и каквото стане — стане. Нагоре, надолу, живот, смърт. Все едно, стига накрая да прибереш печалбата си.

Отново поклатих глава.

— Има значение. Това кой от двамата ще победи определя…

— Вероятностите при следващия им облог. Да, знам.

Домну прекоси стаята и стъпи на червено-черния килим. Наведе се към един червен дракон и равнодушно го погъделичка под люспестата брадичка. Заради светлината не бях сигурен какво виждам, но ми се стори, че главата му леко помръдна, а от ноздрите му излязоха тънки струйки дим.