Йохана Синисало - Никога преди залез

- Я! - възкликна черният кълвач учудено и погледна на­долу. Там съзря същество с човешки облик, около педя на ръст, действително покрито с гъста, кафява козина, на уши­те - снопчета косми като на катерица, а към тях и малка, смешна топчеста опашчица, подобна на заешка. Очичките на създанието защъкаха весело и дружелюбно нагоре към кълвача. Вярно, може би изглеждаха твърде малки, ала причината за това вероятно се криеше в обемистия нос и също толкова голямата уста под него, която, разтягайки се в радостна усмивка, разкри красиви, перленобели редици зъби. Ръцете и краката май и те идваха възедрички, а ко­жухът имаше опърпан вид, като от темето на съществото връз тила му висеше дълга коса. Очевидно беше миниатю­рен горски трол, току-що разбудил се от зимния си сън - не съвсем роднина, а може би най-много втори братовчед на онези огромни, черни хищници, дето лете дебнат плячката си из лапландските камънаци - гномче, познато от приказ­ките ситно и дружелюбно създанийце.

Оставям детската книжка в читалнята на библиоте­ката. От описанието стигам до извода, че Юрьо Коко никога не е виждал истински трол на снимка. Но как­то пише в преровената за думата ТРОЛ камара книги до мен на масата в читалнята, това никак не е чудно: слу­чаите на забелязани екземпляри са били изключително редки, а фотографиите - още повече, до късно през 70- те години, когато вече излизат на мода автоматичните фотоапарати с мотор за превъртане, гюметата и варденето на леш седмици наред. Едно време не се е стигало чак до лов на тролове, понеже месото им е негодно за консумация, а труповете смърдят отвратително. Знае се, че зимните им кожуси за кратко са излагани на пазара: есенно време руснаците до някаква степен практикува­ли лов с капани, но било доста нерентабилна хамалщина. Троловете попадали в клопките изключително рядко, а ловът с пушки бил почти невъзможен, та нали са без­шумни и бързи нощни животни. И с кучета опитвали, но резултатите били плачевни; троловете или безапела­ционно ги отклонявали от следите, или пък, ако случай­но ги заловели, разкъсвали кучетата с ярост на камикадзе. Притежатели на темперамент от типа на бултериера, развъжданите в Русия „тролски кучета“ все пак си остават известна порода. Тя е разновидност на карелските хрътки за мечки и се говори, че в тях има повече от Щипка вълк и хъски. Въпреки това лов с „тролски куче­та“ (носи се слух, че точното название е ладожка хрътка, Исусе Христе) не се е практикувал отколе.

Не си е заслужавало и издирването на тролове в зимните им леговища, за разлика от мечките, тъй като подбирали толкова непристъпни бърлоги за хибернацията си, че най-често дори самото дебнене на пролу­ките за дишане се оказвало съвършено безсмислено. Може би и не си е струвало труда да бъдат преследва­ни с нагласата, че биха се конкурирали кой знае колко с хората за дивечовите пасища: зиме по полята от тях нямало и помен, пък и лятно време се вълнували по­вече от леминги, отколкото от лосове. Да, някоя и дру­га година за главите им се плащали пари, понеже ас- лаките в Лапландия заревали, че лакомците и сталове- те беснеели сред стадата им както бирниците - нико­га дотогава, после обаче се намесили природозащит- ниците и застъпниците за правата на дивите животни.

Гмуркам се още по-надьлбоко в сведенията: някои ханзейски търговци познавали термина „Spukenfell“ или „призракова кожа“ - рядка и скъпа материя, ми- тична до степента на мумифицираните морски сирени и роговете от еднорози. През първите години на XX век в Русия успели да уловят някой и друг трол с капа­ни, а достигналите оптимални размери мъжкари бива­ли одирани, говори се, че сгъстената за зимата коприненочерна призракова кожа била внушителна гледка. Някакъв си член на политбюро имал такава пред ками­ната в гостната на своята дача - с главата, оставена на мястото ѝ. Отвратен съм.

Препрочитам Коковото описание на трола. Всъщ­ност не е чак толкова фрапиращо погрешно, като из­ключим размерите; да, кафявият кожух действително е катраненочерен, на ушите няма и помен от снопчета, а тази „смешна топчеста опашчица“ - леле, каква сте­пен на унижение - представлява свистяща като кам­шик, коронована с пискюл змия, трепкаща антена на настроенията. Обемистият нос, хмм, може би на по- късен етап, когато лицето се поизточи в муцуна; пък и устата не е неестествено голяма, а „разтягайки се в ра­достта усмивка“, наистина оголва перленобели редици зъби, ала в цялата си прелест, те са остри и нащърбени като острието на трион, с кучешки зъби като турски кинжали. Ръцете - предните лапи - и краката дейст­вително са големи на фона на цялото тяло, леко напо­добяват лапите на рис. И макар кожухчето му от вре­ме на време да добива опърпан вид, от темето не расте коса, а обилна черна грива, сякаш в гората живее съ­щият онзи фризьор, сътворил имиджа на Тина Търнър.