Йохана Синисало - Никога преди залез

Подобна е и съдбата на неговия особено далечен родни­на - развилата се в джунглите на Югоизточна Азия котеш­ка маймуна фелипитек. И тя се принуждава да изостави високите клони на дърветата, приспособявайки се към един нов на вид, променлив терен. Липсата на храна я заставя да се насочи към нов дом, към равнините на Източна Азия, а в крайна сметка и Сибир.

Както австралопитекът, така и фелипитекът са били животни, които са ходели, а навярно и пренасяли товари; изправеният вървеж, с който е свързано развитието на дел- товидните мускули, изглежда е резултат от пренасянето на тежести, вероятно плячката и потомството, от едно място на друго. Следователно техните широки рамене, дълги ръце и леко прилепващите пръсти на краката подсказват, че те, поне в праформите си, отчасти са живели по дърветата или са търсели там сигурни убежища.

Стълбището е огромно ухо, в което звънецът зън- зън-зън става все по-слаб, докато съвсем не заглъх­ва. Стоя на вратата на Микаел, ала той не си е вкъщи. Забелязах, че последния път го срещнах в същия час, но въпреки това го няма. Не смогнах да погледна през шпионката дали се прибира, понеже трябваше да чис­тя и изпера много дрехи, а шумът от пералнята заглу­шава стъпките на стълбището.

Сега обаче изотдолу долита звук, извръщам се, а сърцето ми мигом затрептява — не знам дали е страх или напразна надежда. Онази дружелюбна жена, дето говори бързо и живее срещу нас, се качва по стълбите, макар да не е от този етаж. Бих се събрала само в еди­ния ѝ крачол. Веднъж Пенти я повика да отвори врата­та, понеже си бе загубил палтото заедно с ключовете в джоба му. Жената вечно ходи с един и същ гащеризон, обшит със заоблени парчета плат, и големи, поклаща­щи се обеци. Пита ме каква работа имам при Микаел, накривила усмихната глава, сякаш ѝ се ще да си при­даде истински дружелюбен вид, макар същевременно въпросът ѝ да звучи леко сърдито.

Микаел е пъхнал в процепа за писма доста скъпо испаноезично списание с цветни снимки. За щастие, Пенти не е бил у дома, когато го е донесъл. Към кори­цата Микаел е прикачил с кламер картичка, на която е написал на английски и смехотворен испански „благо­даря за помощта“ заедно с името си. Микаел, не Мигел. Сигурно си е помислил, че говоря испански добре, ала успявам да разчета едва някоя и друга дума. Вече не се намират кой знае колко филипинци, които да владеят испански. Всъщност не умея да чета осо­бено гладко и на английски. Картинките в списанието обаче са красиви и лъскави.

Разбира се, не споделям всичко това, само ѝ показ­вам консервата котешка храна и вратата. Не може да мине през процепа за писма, твърде обемиста е. Око­ло нея увих хартия, на която написах на английски „За котката ти, благодаря за списанието, Паломита“, пристягайки я с ластик. Жената се навежда като карирана планина. Заговаря на съвършено бавен фински, вни­мателно криви уста на всяка дума. Разбирам я да каз­ва, че се налага да дойда друг път, освен ако не предпо­читам тя да предаде пакета. Протяга ръка със стегнати пръстени. Клатя глава, не желая да го давам. Дълго ми отне да събера парите за консервата.

Списанието скътах в коша за пране. Пенти никога не го докосва.

Жената си тръгва с великодушно смигване. Бързам към апартамента. Налага се да скрия и котешката хра­на в очакване на нова възможност.

И аз не знам какво разчитах да открия в библиоте­ката. Справочник с красива, лъскава корица и загла­вие Изхранване на диви зверове в домашни условия ? Само щях да прегледам азбучния показалец: росомаха, пор, рис, мечка, бялка, о, виж ти, трол. После прос­то щях да напазарувам от халите.

Връщам се на компютъра в библиотеката, за да про­веря дали не съм пропуснал някоя книга. Една от пре­пратките е особена: детският музикален отдел? Въз­дишам и тършувам за по-ясни сведения. Ето ги и тях - песничка и текст.

Само при вида на откъса той зазвучава в ума ми. Знам го наизуст, както и всеки друг, макар никога да не съм го слушал. Никога до този миг, когато оставям познатата мелодия и думите да мелят в мозъка ми като джубокс.

Би ли взел си тролче,

стига само да го хванеш?

В кошче да го сложиш,

вкъщи да го занесеш...

Сърцето ми бие щуро в такт с ужасяващия рефрен „тиу тау“, а откъсът припка напред.

Мама никому не дава

тролче у дома да вземе.

Сякаш можеш да си гледаш