Йохана Синисало - Никога преди залез

там змийче или пък плъхче.

Tuy may muy may тилиталититан...

Музиката в главата ми секва внезапно. Хващам се, че размишлявам над змийче или пък плъхче, змийче или пък плъхче, змийче или пък плъхче... И в този из­раз, скрил нещо познато, нещо логически свързано, при това по точно определен начин... намирам реше­нието.

- Не знам с какво да нахраня смененото дете - рече же­ната на мъжа си една сутрин. - Не иска това, дето му го сла­гам на масата.

- Нищо чудно - отвърна той. - Не си ли чувала, че тро- ловете не поглеждат друго, освен жаби и мишки?

- Та ти не можеш да очакваш от мен да изляза на гьола, че да му диря храна - каза жената.

- Не ще и дума да искам това от теб - отговори мъжът ѝ. - Най-добре, чини ми се, да го оставим да умре от глад.

Отварям вратата на магазина. Звънчето издрънчава. Вратата се затваря.

Поздравявам продавачката. Посочвам едно. Тя ми задава въпроси, които не чувам добре, клатя глава, безразлично ми е, няма значение. Продавачката вдига вежди. Няма значение?

Накамарява пред мен странични предмети, все пак съм се нуждаел от тях, трябвало ми това и онова. От­казвам безпомощно, вземам кутията и пъхам в ръката ѝ банкнота, прибирам си рестото и касовата бележка.

Звънчето издрънчава.

Животните, които се ловуват взаимно, се нуждаят от умението да хапят и да си служат с нокти. Трябва също така да бъдат бързи, хитри и изключително търпеливи.

Лисицата е известна с лукавите си ловни подходи, въл­кът пък е упорит преследвач, способен да гони жертвата си мили наред. Рисът дебне с невероятна издръжливост, тро- льт се придвижва по-безшумно от сянка, а видрата е бърз и умел плувец.

Колкото по-централно място заема месото в диетата на дадено животно, толкова по-остри са неговите предни кът­ници и толкова по-безжалостно е по природа. Невестулката разсмива с любопитството си, но същевременно е тъй не­поколебима, че се случва да нападне и по-едри животни от нея самата, а не се страхува и от човека, ако се натрапи в леговището ѝ.

Язовецът и късоопашатата мечка са придирчиви: за тях са достойни само деликатесите от растителното и живо­тинското царство; като същински чревоугодници те обичат храна с особено изявен вкус, дори развалено месо. Потай­ният трол също понякога налита на леш, но поначало под­хожда по-избирателно към храната си.

Отварям кутията и пускам морското свинче на пода.

Затварям очи, за да си внуша, че в действителност не го правя. Свинчето има гладка и пухкава козина, то­пло е, розовото му носле трепка, мустаците се покла­щат. Бяло, на кафяви петънца. Всъщност е адски, ама адски сладко.

Да го изпапкаш.

Телефонът звъни вече незнайно колко пъти, преди Микаел да отговори. Когато най-сетне вдига слушал­ката, той е задъхан, преглъща и кашля.

- Да не би да повръщаш? - закачам го.

- Кой е там? - гласът му е развълнуван.

- Марти.

- Мартес - Микаел издиша думата. Не е вярвал, че ще се обадя. Не ми благодари за последната ни среща, нито се извинява, добър знак, не иска да си спомня за цялата тая работа. Дълго си блъсках главата на кого друг бих могъл да звънна по въпроса, освен на него, но не успях да измисля.

Мразя да се нуждая от някого.

Най-много мразя да се нуждая от някого, с когото не съм имал намерение да разговарям повече. Дейст­вително фактът, че и той има нужда от мен, че съоб­щението ми е важно за него, облекчава това досадно, глождещо чувство, че има вероятност да изтълкува обаждането ми погрешно. Инстинктивно се дистанцирам, тегля стръвта по-отдалеч.

- Бързаш ли? Звучиш припряно. Мога да звънна и по-късно.

- Не, не, нищо ми няма. Карай направо.

На заден план долавям особено, енергично шумоле­не и пращене в неравномерен такт.

- По една случайност имам проект за теб. В състоя­ние ли си да работиш?

Мощно дращене, сякаш някой прокарва метална ви­лица по пода или тапета. Глух удар. Втори.

- Средна работа, два-три ангажимента тази седми­ца, после имам повече място в програмата. Кажи?

Два светкавични дращещи звука.

- Ще успееш ли още за началото на другата седми­ца?

- Ами направо в понеделник. Само да уговорим час...