Рик Риърдън - Жезълът на Серапис

Как го беше нарекла Сейди? Дуат?

Запита се дали мъглата и Дуат са свързани или може би дори са едно и също нещо. Броят на слоевете, които можеше да види беше изумителен — като гоблен, прибавен сам към себе си поне сто пъти.

Не вярваше, че може да го понесе. Паникьосай се и ще се удавиш.

Сейди й подаде ръка. Очите й бяха пълни със съчувствие.

— Виж, знам, че ти идва в повече, но нищо не се е променило. Ти си все още същата яка, размятаща раници полубогиня, каквато винаги си била. А сега имаш и прекрасна кама.

Анабет усети как кръвта се качва към лицето й. Обикновено тя произнасяше мотивиращата реч.

— Да. Да, разбира се. — Прие ръката на Сейди. — Да вървим да намерим този бог.

Телена ограда обграждаше сградата, но те се промушиха през една пролука и си проправиха път през острата трева и разбития бетон.

Омагьосаната слуз върху клепачите на Анабет изглежда започваше да губи силата си. Светът вече не изглеждаше толкова многопластов и калейдоскопичен, но тя нямаше нищо против това. Не й трябваше специално зрение, за да знае, че цялата сграда е пълна с лоша магия.

Отблизо, червената светлина от прозорците беше още по-сияйна. Шперплатът се разтърси. Тухлените стени простенаха. Птици йероглифи и фигури се образуваха във въздуха и се понесоха към вътрешността. Дори графитите върху стената сякаш вибрираха, все едно рисунките се опитваха да оживеят.

Каквото и да имаше вътре в сградата, енергията му привличаше Анабет по същия начин, както Рачо във влака.

Тя сграбчи новата си бронзова кама, осъзнавайки, че острието е твърде късо, за да й осигури достатъчно нападателна мощ. Но точно затова Анабет обичаше кинжалите: държаха я фокусирана. Едно дете на Атина никога не трябва да разчита на острието, ако може вместо това да използва своята съобразителност. Интелектът печели войни, не грубата сила.

За съжаление, разумът й не работеше много добре в момента.

— Иска ми се да знаех с какво си имаме работа — промърмори, докато се прокрадваха към сградата. — Обичам първо да проуча нещата, да се въоръжа с познания.

Сейди изсумтя.

— Звучиш като брат ми. Кажи ми, колко често чудовищата ти позволяват лукса да ги потърсиш в Google, преди да те атакуват?

— Никога — призна Анабет.

— Е, ето на! Картър с удоволствие ще прекара часове в библиотеката, четейки за всички възможни видове враждебно настроени демони, които бихме могли да срещнем, като подчертава важната информация и прави картончета с информация, по които да уча. За съжаление, демоните не ни предупреждават, преди да атакуват, и рядко си правят труда да се представят.

— Е, и какъв е обикновено твоят начин на действие?

— Реагирам — отвърна Сейди. — Мисля в движение. Когато е необходимо, взривявам враговете на мънички, мънички парченца.

— Страхотно. Много ще си паснеш с приятелите ми.

— Ще приема това като комплимент. Тази врата, какво ще кажеш?

Няколко стъпала водеха към входа на мазето. Напречно на вратата бе закована една-единствена дъска в жалък опит да държи настрана нарушителите, но самата врата беше леко открехната.

Анабет бе на път да предложи да разузнае периметъра. Не се доверяваше на подобен лесен начин за влизане, но Сейди не изчака. Младата магьосница се затича надолу по стълбите и се мушна вътре.

Единственият избор на Анабет беше да я последва.

Както се оказа, ако бяха влезли през която и да е друга врата, щяха да умрат.

Вътрешността на сградата представляваше висока тридесет етажа, подобна на пещера, черупка, в която се въртеше вихър от тухли, тръби, дъски и други отпадъци, заедно с блестящи гръцки символи, йероглифи и червени неонови снопове енергия. Сцената беше едновременно ужасяваща и красива — сякаш беше уловено торнадо, осветено от вътре и оставено за постоянно на показ.

Понеже бяха влезли през сутерена, Сейди и Анабет бяха защитени в плитката стълбищна шахта — като окоп в бетона. Ако бяха влезли в бурята на нивото на първия етаж, щяха да бъдат разкъсани.

Докато Анабет гледаше, усукана стоманена подпорна греда прелетя над главите им със скоростта на състезателна кола. Десетки тухли преминаваха покрай тях подобно на пасаж риби. Огненочервен йероглиф се блъсна в летящ лист шперплат и дървото се запали като хартиена салфетка.

— Там горе — прошепна Сейди.

Тя посочи към върха на сградата, където част от тридесетия етаж все още бе непокътната — разпадащ се перваз, вдаден в празното пространство. Трудно беше да се види през вихрушката от отломки и червената мараня, но Анабет успя да различи обемиста, човекоподобна форма, стояща над пропастта, с разперени ръце все едно приветства бурята.