Рик Риърдън - Жезълът на Серапис

— Ъъъ… това е твоята пръчка — отговори й тя. — Вдигнах я и… не знам. Просто се промени в камата, която обикновено използвам.

— Хмм. Е, магическите предмети имат собствено съзнание. Запази я. У дома имам още. Накъде тръгна Фидо?

— Натам. — Анабет посочи с новото си оръжие.

Сейди се взря в указаната посока. Очите й се разшириха.

— О, ясно. Към бурята. Това е нещо ново.

Анабет проследи погледа й. Отвъд релсите на метрото, не виждаше нищо друго освен изоставен висок жилищен блок, ограден и запуснат, издигащ се на фона на късното следобедно небе.

— Каква буря?

— Не я ли виждаш? — попита Сейди. — Чакай малко! — Тя откачи раницата от кубинката си и се разрови из запасите си. Извади още едно керамично шишенце, което беше късо и тумбесто, като бурканче за крем за лице. Свали капачето и загреба малко розова слуз. — Нека да намажа това върху клепачите ти.

— Еха-а, това звучи като автоматично не .

— Не бъди гнуслива. Напълно безвредно е. Е, поне за магьосници. Вероятно за полубогове също.

Анабет не беше убедена, но затвори очи. Сейди размаза от слузта върху клепачите й, които изтръпнаха и се затоплиха като от втриване на ментол.

— Добре. Сега можеш да погледнеш.

Анабет отвори очи и ахна.

Светът беше облян в цветове. Почвата стана полупрозрачна — подобни на гел слоеве се спускаха в мрака. Въздухът се носеше на блестящи воали, всички трептящи, но малко извън синхрон, сякаш множество видеоклипове с висока разделителна способност са били насложени един върху друг. Йероглифи и гръцки букви се въртяха около нея, сливаха се и избухваха, когато се блъснеха едни в други. Анабет се почувства така сякаш вижда света на атомно ниво — всичко невидимо бе разкрито и обагрено в магическа светлина.

— През цялото време ли виждаш по този начин?

Сейди изсумтя.

— Богове на Египет, не! Бих полудяла. Трябва да се концентрирам, за да видя Дуат 5. Това правиш ти сега — надничаш в магическата страна на света.

— Аз… — Анабет се поколеба.

По принцип беше уверен човек. Винаги, когато общуваше с обикновените простосмъртни, изпитваше самодоволно превъзходство, че притежава тайно знание. Разбираше света на боговете и чудовищата. Простосмъртните нямаха представа. Дори с останалите полубогове, Анабет почти винаги се оказваше най-опитния ветеран. Беше направила повече, отколкото болшинството герои някога са мечтали, и бе оцеляла. Сега, гледайки променящите се воали от цветовете, отново се чувстваше като шестгодишното дете, току-що научило колко ужасен и опасен е всъщност светът.

Тя се отпусна тежко върху пясъка.

— Не знам какво да мисля.

— Не мисли — посъветва я Сейди. — Дишай. Очите ти ще привикнат. Като плуването е. Ако оставиш тялото си да поеме контрол, инстинктивно ще знаеш какво да правиш. Паникьосаш ли се, ще се удавиш.

Анабет опита да се отпусне.

Започна да различава отделни модели във въздуха: потоци, протичащи между слоевете на реалността, приличащи на мъгла следи от магия струяха от автомобили и сгради. Мястото, където се беше разбил влакът, искреше в зелено. Сейди имаше златна аура с неясни струи, разгръщащи се зад нея като крила.

Там, където беше лежало кучето-чудовище, земята тлееше като жива жарава. Далеч от мястото се извиваха кървавочервени пипала, следващи посоката, в която чудовището беше избягало.

Анабет се фокусира върху блока с изоставени апартаменти в далечината, и сърцето й започна да бие два пъти по-бързо. Вътрешността на високата сграда светеше в червено — светлината се процеждаше през закованите с дъски прозорци, изливайки се през пукнатините в рушащите се стени. Над нея се въртяха тъмни облаци, а от всички посоки наоколо се носеха пипала от червена енергия, сякаш привличани от вихрушка.

Сцената напомняше на Анабет за Харибда, чудовището-водовъртеж, което бе срещала веднъж в Морето на чудовищата. Не беше сред щастливите й спомен.

— Този жилищен блок — забеляза тя — привлича червената светлина от цялата околност.

— Точно така — съгласи се Сейди. — В египетската магия, червеното е лошо. Означава нещастие и хаос.

— Значи натам се е запътило кучето-чудовище — досети се Анабет. — За да се слее с друга част на скиптъра…

— И да намери господаря си, обзалагам се.

Анабет знаеше, че трябва да се изправи. Трябваше да побързат. Но загледана във вихрещите се слоеве магия, тя се страхуваше да помръдне.

Беше прекарала целия си живот в изучаване на Мъглата — магическата граница, която разделяше света на простосмъртните от този на гръцките богове и чудовища, но никога не си бе мислила за мъглата като действителна завеса.