Рик Риърдън - Жезълът на Серапис

Усмивка повдигна ъгълчето на устата й.

— Обикновено не казвам името си на непознати. Магическа уязвимост и прочее, но не мога да не уважавам някой, който се бори с двуглаво чудовище с нищо друго освен една раница. — Тя подаде ръка. — Сейди Кейн.

— Анабет Чейс.

Ръкуваха се.

— Приятно ми е да се запознаем, Анабет — каза Сейди. — Сега, да заведем кучето си на разходка, искаш ли?

Тръгнаха точно навреме.

Само след няколко минути, аварийни автомобили заобиколиха останките от влака, а от близките жилищни сгради се събра тълпа зяпачи.

Анабет се почувства по-зле от всякога. Пред очите й танцуваха червени петна, но помогна на Сейди да издърпа кучешкото същество за опашката към пясъчните дюни. На Сейди изглежда й доставяше удоволствие да влачи чудовището през всеки камък и счупена бутилка, които се изпречеха на пътя й.

Звярът изръмжа и се размърда. Червената му аура засвети по-ярко, докато златното въже започна да избледнява.

Обикновено на Анабет й харесваше да се разхожда по плажа. Океанът й напомняше за Пърси. Сега обаче беше гладна и изтощена. С всеки изминал момент раницата й ставаше все по-тежка, а от магията на кучешкото същество й се повръщаше.

Освен това, плажът Рокауей бе неприветливо място. Преди повече от година от тук бе преминал мощен ураган и щетите все още бяха очевидни. От някои от жилищните сгради в далечината бяха останали само фасадите, прозорците бяха заковани с дъски, а стените — покрити с графити. Гниещи дървени трупи, парчета асфалт и изкривен метал покриваха плажа. От водата стърчаха пилоните на разрушения кей. Самото море захапваше възмутено брега, като че ли казваше: „Не ме игнорирай. Винаги мога да се върна и да довърша започнатото“ .

Накрая стигнаха до изоставен камион за сладолед, потънал наполовина в дюните. Изрисуваните по стените му избелели картини на отдавна забравени вкуснотии накараха стомаха на Анабет да завие в протест.

— Трябва да си почина — промърмори тя.

Тя пусна кучето-чудовище и олюлявайки се отправи към камиона, след това опря гръб във вратата от страната на пътника, плъзна се надолу и седна.

Сейди седна срещу нея с кръстосани крака. Порови из собствената си раница и извади керамично шишенце с коркова тапа.

— Ето. — Подаде го на Анабет. — Вкусно е. Пий.

Анабет проучи внимателно шишето. Изглеждаше тежко и топло, сякаш бе пълно с горещо кафе.

— Ъ-ъ… Това няма да избълва златни пламъци в лицето ми, нали?

Сейди изсумтя.

— Това е просто лечебен еликсир, глупаче. Една приятелка — Джаз, приготвя най-добрия в света.

Анабет все още се колебаеше. И преди беше опитвала отвари, приготвяни от децата на Хеката. Обикновено имаха вкус на блатна супа, но поне бяха направени да въздействат на полубогове. Каквото и да имаше в това шишенце, то определено не беше такова.

— Не съм сигурна, че трябва да го опитвам — каза тя. — Аз… не съм като теб.

— Никой не е като мен — съгласи се Сейди. — Аз съм удивително уникална. Но ако имаш предвид, че не си магьосница, да виждам това. Ние обикновено се бием с жезъл и вълшебна пръчка. — Тя потупа резбованата бяла тояга и бумеранга от слонова кост, положени до нея. — Все пак мисля, че отварата трябва да проработи и върху теб. Ти се бореше с чудовище. Оцеля в тази железопътна катастрофа. Не може да си простосмъртна.

Анабет се засмя немощно. Намираше нахакаността на другото момиче за освежаваща.

— Не. Определено не съм нормална. Аз съм полубог.

— Аха… — Сейди потупа с пръсти по извитата си пръчка. — Съжалявам, това е ново за мен. Демон бог?

— Полубог — поправи я Анабет. — Наполовина бог, наполовина простосмъртен.

— А, добре. — Сейди издиша, явно облекчена. — Приемала съм Изида в главата си няколко пъти. Кой е твоят специален приятел?

— Моят… Не. Аз не приемам никого в главата си. Майка ми е гръцка богиня. Атина.

— Майка ти.

— Да.

— Богиня. Гръцка богиня.

— Да. — Анабет забеляза, че новата й приятелка е пребледняла. — Предполагам, че нямате такова нещо, ъъъ, там от къде си?

— Бруклин? — Сейди се замисли. — Не. Не мисля. Или Лондон. Или Лос Анжелис. Не си спомням да съм срещала гръцки полубогове в някое от тези места. И все пак, когато си се сблъсквал с магически павиани, богини-котки и джуджета в бански, не се изненадваш особено лесно.

Анабет не беше сигурна, че е чула правилно.

— Джуджета в бански?

— Ммм… — Сейди погледна към кучето-чудовище, което все още се гърчеше в златното въже. — Но тук идва и проблемът. Преди няколко месеца, майка ми ме предупреди. Каза ми да се пазя от други богове и други видове магия.