Рик Риърдън - Жезълът на Серапис

Вълкът изръмжа и пристъпи към нея. Междувременно, влакът продължаваше да се движи в тунела под Ийст Ривър. Студен вятър се завихри през счупените прозорци и накара зъбите на Анабет да тракат. Всичките й инстинкти й казваха да бяга, но ставите й сякаш се разтопяваха. Аурата на чудовището ставаше все по-ярка, изпълвайки въздуха с неясни символи и кървава светлина.

— Ти… Ти ставаш по-силен — отбеляза Анабет. — Отправил си се нанякъде, нали? И колкото повече се приближаваш… — Главите на чудовището изръмжаха още веднъж в хармония. Вълна от червена енергия премина през вагона. Момичето трябваше да се бори, за да остане в съзнание. Рачо пристъпи по-близо. Черупката му се разшири, пукнатината в центъра й гореше като разтопено желязо. — Задръж! — изхриптя дрезгаво Анабет. — Сега разбирам. Не си довършен. Търсиш друга част. Трета глава?

Чудовището спря. Очите му блестяха предпазливо, сякаш казваше: „Да не си чела дневника ми?“ .

Смелостта на Анабет нарасна. Най-накрая можеше да прецени врага си. Беше срещала много триглави чудовища преди. Когато ставаше дума за митични същества, три беше нещо като магическо число. Беше логично това чудовище да има още една глава.

Рачо беше някакъв вид статуя, разделена на части. Сега нещо го беше събудило и то се опитваше да се събере отново. Анабет реши, че не може да позволи това да се случи. Червените светещи йероглифи и гръцки букви се носеха около него, подобно на изгорял кабел, и излъчваха магия, в която се усещаше нещо изключително погрешно и която като че ли бавно разграждаше клетъчната й структура.

— Не си точно гръцко чудовище, нали? — осмели се да попита тя. — От Египет ли си?

Рачо не хареса това предположение. Оголи кучешките си зъби и се приготви за скок.

— Еха, момче! — каза тя — Не си в цялата си сила, нали? Атакувай ме сега и ще загубиш. Все пак, двамата не си вярвате един на друг. — Лъвът наклони глава и изръмжа. Анабет се престори на изненадана. — Господин Лъв! Как можа да кажеш това за господин Вълк?! — Лъвът примигна. Вълкът погледна лъва и изръмжа подозрително. — А ти, господин Вълк — ахна момичето, — не може да говориш така за своя приятел!

Двете глави се обърнаха една към друга, озъбени и виещи. Чудовището се олюля, когато крайниците му тръгнаха в различни посоки. Анабет знаеше, че си е спечелила само няколко секунди. Напрегна ума си, опитвайки се да разбере какво е това същество и как може да го победи, но то не приличаше на нищо, за което можеше да се сети от уроците си в Лагера на нечистокръвните.

Обмисли възможността да застане зад него, може би да се опита да счупи черупката му, но преди да направи каквото и да е, влакът забави ход. Пристигнаха на станция Хай Стрийт, първата спирка в Бруклин.

Перонът бе необичайно безлюден, но проблясък на светлина до стълбището към изхода привлече погледа на Анабет. Младо, русокосо момиче в бели дрехи размахваше дървен жезъл, опитвайки се да удари странно животно, което се виеше около краката й, лаейки гневно. От раменете нагоре, съществото приличаше на черен лабрадор, но долната част на гърба му не беше нищо друго, освен грубо скосен край, наподобяващ калцирана опашка на попова лъжичка.

Анабет имаше време само да си помисли: „Третата част!“ . Тогава русокосото момиче удари кучето през муцуната. Жезълът й се разгоря със златиста светлина и кучето полетя назад — право през счупения прозорец в далечния край на вагона, където беше Анабет. Русокоската го последва. Скочи през затварящите се врати, точно когато влакът потегляше от станцията.

За момент всички просто си стояха — две момичета и две чудовища.

Анабет проучи спътницата си в противоположния край на вагона, опитвайки се да се оцени нивото на заплаха. Новодошлата носеше бял ленен панталон и подходяща блуза, нещо като костюм за карате. Стоманените върхове на кубинките й изглеждаха така, сякаш биха могли да нанесат сериозни щети по време на битка. През лявото й рамо беше преметната синя найлонова раница с извита пръчка от слонова кост — бумеранг? — висяща от презрамката. Най-смущаващото оръжие на момичето, обаче, беше белият дървен жезъл — дълъг около метър и половина, с резбована глава на орел на върха. Целият бе нажежен като божествен бронз. Анабет срещна очите на момичето и изпита чувството за дежа вю.

Каратистката не можеше да е на повече от тринадесет. Очите й бяха яркосини, като на дете на Зевс. В дългата й руса коса имаше пурпурни кичури. Много приличаше на дете на Атина — готова за битка, бърза, нащрек и безстрашна. Анабет имаше чувството, че вижда себе си преди четири години, по времето когато за пръв път срещна Пърси Джаксън.