Рик Риърдън - Жезълът на Серапис

Тогава момичето заговори и разруши илюзията.

— Ами да! — Издуха кичур пурпурна коса от лицето си. — Защото денят ми не беше достатъчно откачен…

„Британка“ — помисли си Анабет. Но нямаше време да размишлява над това.

Кучето — попова лъжичка и Рачо стояха по средата на вагона, на около 15 метра, втренчени един в друг с изумление. Точно в този момент те преодоляха шока си. Кучето нададе вой — триумфален вик, който все едно казваше „Намерих те!“. А лъво — вълко — ракът се хвърли да го пресрещне.

— Спри ги! — извика Анабет.

Тя скочи върху гърба на Рачо и предните му лапи поддадоха от допълнителното тегло.

Другото момиче изкрещя нещо като: „Унищожи!“

Поредица от златни йероглифи засияха във въздуха.

Кучешкото същество залитна назад и се задави, сякаш бе глътнало билярдна топка.

Анабет се стараеше да държи Рачо притиснат към земята, но звярът беше два пъти по-тежък от нея. Избута нагоре предните си крайници, опитвайки се да я отхвърли. И двете глави се обърнаха, за да захапят лицето й.

За щастие, в Лагера на нечистокръвните много пъти беше обуздавала диви пегаси. Успя да запази равновесие, докато сваляше раницата си. Изсипа близо 10 килограма книги по архитектура върху главата на лъва, прехвърли презрамката през пастта на вълка и я дръпна леко.

Междувременно, влакът излезе на дневна светлина и изтрополи по повдигнатите релси на Куинс. През счупените прозорци подухна свеж вятър и над седалките затанцуваха искрящи парченца стъкло. С ъгъла на окото си, Анабет видя, че черното куче преодолява задавянето си. То се хвърли към Каратистката. Момичето замахна с бумеранга си от слонова кост и запрати към чудовището друга златна светкавица.

Анабет искаше да може да призовава златни светкавици. Всичко, с което разполагаше, беше глупавата раница. Тя се постара да подчини Рачо, но с всяка секунда чудовището сякаш ставаше все по-силно, а червената му аура изцеждаше силите й. Главата й все едно беше пълна с памук. Стомахът й се сви. Докато се бореше със съществото, загуби представа за времето. Знаеше единствено, че не може да му позволи да се слее с онова кучеглаво нещо. Ако чудовището се превърнеше в завършено триглаво-каквото-и-да-е, можеше да се окаже невъзможно да бъде спряно.

Кучето се хвърли отново към Каратистката. Този път я повали. Анабет се разсея и загуби контрол над рачешкото чудовище, което я отхвърли и тя удари главата си в ръба на седалката.

Ушите й забръмчаха, а съществото нададе победоносен вик. Вълна от нажежена енергия разлюля вагона. Влакът се наклони и Анабет се оказа в безтегловност.

— Съвземи се! — чу момичешки глас — Трябва да тръгваме.

Анабет отвори очи. Светът около нея се въртеше. В далечината се чуваха аварийни сирени.

Лежеше по гръб в някакви бодливи плевели. Русото момиче от влака се наведе над нея, дърпайки я за ръката.

Анабет успя да седне. Чувстваше се така, сякаш някой забиваше нагорещени пирони в ребрата й. Когато зрението й се проясни, осъзна, че има късмет, че е оцеляла. На около 50 метра, влакът беше излязъл от релсите. Вагоните лежаха настрани — разбити и димящи зигзагообразни останки, които й напомняха за трупа на дракон (за жалост, беше виждала няколко такива).

Не забеляза ранени простосмъртни. Надяваше се, че всички са избягали от влака на станцията на улица Фултън. И все пак — ама че бедствие!

Анабет разпозна мястото: плажа Рокауей. На няколкостотин метра вляво, свободните парцели и огънатите телени огради отстъпваха място на жълт пясък, осеян с катран и боклуци. Морето се пенеше под облачното небе. Вдясно от нея, покрай железопътните релси, имаше редица от високи жилищни сгради, които бяха толкова порутени, че все едно бяха изработени от стари кашони.

— Ехо-о-о — Каратистката разтърси рамото й. — Знам, че вероятно си в шок, но трябва да тръгваме. Не желая да бъда разпитвана от полицията с това нещо наоколо.

Момичето се отмести наляво. На разбития асфалт зад нея черното приличащото на лабрадор чудовище се мяташе като риба на сухо, с муцуна и лапи, овързани с блестящо златно въже.

Анабет се втренчи в по-младото момиче. Около врата й блестеше верижка със сребърен амулет — медальон, приличащ на кръстоска между Египетския символ на безсмъртието 3и човече, направено от джинджифилово тесто.

До нея лежаха жезълът и бумерангът й от слонова кост — и двете, гравирани с йероглифи и рисунки на странни, много не-гръцки чудовища.

— Коя си ти? — запита Анабет.