Рик Риърдън - Жезълът на Серапис

— Колкото повече, толкова по-весело — съгласи се Сейди. — Но какво ще кажеш за това малко кученце? — Тя взе една малка раковина и я запрати към главата на лабрадора-чудовище, който се озъби раздразнено. — В един момент си седи на масата в библиотеката ни — безвреден артефакт, каменна отломка от някаква статуя, мислим си ние. В следващия миг оживява и се измъква от къщата в Бруклин, преодолява магическите ни защити, преминава пингвините на Феликс и отбива заклинанията ми сякаш са нищо.

— Пингвини? — Анабет поклати глава. — Не. Забрави, че попитах.

Тя изучаваше кучешкото същество, което се опитваше да разкъса въжетата си. Около него се завихриха червени гръцки букви и йероглифи, сякаш се опитваше да оформи нови символи — съобщение, което Анабет почти успя да разчете.

— Дали тези въжета ще издържат? — попита тя. — Изглеждат така все едно изтъняват.

— Не се тревожи — успокои я Сейди, — тези въжета са удържали и богове. И не дребни богове, трябва да отбележа, а суперголеми.

— Ъъъ, добре. Значи казваш, че кучето е било част от статуя. Някаква идея каква точно?

— Никаква. — Сейди сви рамене. — Клио, нашата библиотекарка, точно проучваше този въпрос, когато Фидо 4се събуди.

— Но трябва да е бил свързан с друго чудовище — вълчата и лъвската глави. Останах с впечатлението, че те също са се съживили. Явно са се слели заедно, тъй като не бяха свикнали да работят заедно. Качиха се на влака, търсейки нещо — вероятно това куче.

Сейди се заигра със сребърния си медальон.

— Чудовище с три глави: вълча, лъвска и кучешка, всички, стърчащи от… Какво беше онова конусоновидно нещо? Черупка? Факла?

Главата на Анабет отново се замота. Факла.

В съзнанието й проблесна далечен спомен — може би рисунка, която е виждала в книга. Не й беше минавало през ума, че конусът на чудовището би могъл да е нещо, което да държиш, нещо, което да принадлежи на една голяма ръка. Но не беше точно факел…

— Скиптър! — осъзна тя. — Не помня кой бог го държеше, но триглавият жезъл беше неговият символ. Мисля, че беше грък… но и някъде от Египет…

— Александрия — досети се Сейди.

Анабет я изгледа втренчено.

— Откъде знаеш?

— Е, като имаш предвид, че не съм луда по историята като брат ми, все пак съм била в Александрия. Спомням си нещо по въпроса, че е била столица, когато гърците са управлявали Египет. Не беше ли Александър Велики?

Анабет кимна.

— Точно така. Александър завладява Египет, и след като умира, неговият генерал Птолемей поема властта. Искал е египтяните да го приемат като свой фараон, затова смесил египетските и гръцките божества и създал нови.

— Звучи много объркано — отбеляза Сейди. — Предпочитам боговете ми да не са смесени.

— Но имаше един бог… Не мога да си спомня името му, но триглавото същество беше на върха на скиптъра му.

— Доста голям скиптър — отбеляза Сейди. — Не желая да срещам човека, който може да го носи.

— О, богове! — Анабет се изправи. — Това е! Жезълът не просто се опитва да се възстанови. Опитва се да намери господаря си.

Сейди се намръщи.

— Не ми харесва това. Трябва да сме сигурни…

Кучето-чудовище започна да вие. Магическите въжетата се пръснаха като гранати, засипвайки плажа със златисти шрапнели.

Взривът запрати Сейди през дюните, а Анабет се блъсна в камиона за сладолед. Крайниците й бяха като пълни с олово. Всичкият въздух излетя от дробовете й.

Ако съществото бе искало да я убие, би могло да го направи много лесно. Вместо това, то се забърза в посока на сушата, изчезвайки в бурените. Анабет инстинктивно се пресегна за оръжие. Пръстите й стиснаха извитата магическа пръчка на Сейди. Болката я накара да изпъшка. Слоновата кост я изгаряше като сух лед. Опита се да я пусне, но ръката й не се подчини. Докато я наблюдаваше, пръчката започна да пуши и да променя формата си, когато паренето престана, в дланта на Анабет се оказа небесна бронзова кама — също като тази, която носеше в продължение на години.

Тя се втренчи в острието. После чу стенание откъм близките дюни.

— Сейди! — Анабет се изправи олюлявайки се на крака.

Докато стигне до магьосницата, Сейди вече седеше и плюеше пясъка, влязъл в устата й. В косата й имаше парченца водорасли, а раницата й беше увита около едната й кубинка, но тя изглеждаше по-скоро вбесена, отколкото наранена.

— Глупав Фидо! — изръмжа тя. — Няма кучешки бисквити за него! — Тя се смръщи към ножа в ръката на Анабет. — От къде взе това?