Рик Риърдън - Жезълът на Серапис

Шишето в ръцете на Анабет сякаш започна да се затопля.

— Други богове. Ти спомена Изида, египетската богиня на магията. Но… Тя не ти е майка?

— Не — отвърна Сейди. — Искам да кажа, да. Изида е египетската богиня на магията, но не ми е майка. Майка ми е призрак. Е, беше магьосница в Дома на Живота, също като мен, но почина, така че…

— Само секунда. — Главата на Анабет пулсираше толкова силно, че не й се вярваше че нещо би могло да влоши състоянието й. Отпуши шишето с отварата и я изпи.

Беше очаквала вкус на бульон „блатна тиня“, но отварата всъщност напомняше на топъл ябълков сок. Зрението й мигновено се избистри, а стомахът й се успокои.

— Еха! — възкликна тя.

— Казах ти. — Сейди се подсмихна. — Джаз си я бива.

— Какво казваше… Дом на Живота. Египетска магия. Ти си като хлапето, с което се е срещнало гаджето ми.

Усмивката на Сейди се стопи.

— Приятелят ти е срещнал някой като мен? Друг магьосник?

На няколко крачки от тях, подобното на куче същество изръмжа и започна да се бори. Сейди не изглеждаше притеснена, но Анабет се тревожеше от това колко слабо свети вълшебното въже сега.

— Това беше преди няколко седмици — отвърна тя. — Пърси ми разказа някаква шантава история за срещата си с момче, близо до залива Моричес. Очевидно хлапето е ползвало йероглифи, за да прави магии. Помогнало му е да победи гигантско чудовище-крокодил.

— Синът на Собек! — изтърси Сейди. — Брат ми победи това чудовище. Не е казвал нищо за…

— Името на брат ти да не е Картър? — попита Анабет.

Около главата на Сейди затрептя гневена златна аура — ореол от йероглифи, които приличаха на присвити вежди, юмруци и мъртво рисувано човече.

— От този момент — изръмжа момичето, — името на брат ми е Боксова круша. Изглежда не ми е казал всичко.

— А! — Анабет трябваше да се бори с желанието си да се отдръпне от новата си приятелка. Страхуваше се, че тези гневно светещи йероглифи може да избухнат. — Неловко. Извинявай.

— Недей! — каза Сейди. — Радвам се, когато размазвам лицето на брат си. Но първо ми кажи всичко — за себе си, за полубоговете, гърците и какво общо може да има това с нашия зъл приятел тук.

Анабет й обясни каквото може.

Обикновено не се доверяваше толкова бързо на непознати, но имаше и голям опит в преценяването на хората. Хареса Сейди веднага: кубинките, пурпурните кичури, държанието й… Според досегашния й опит, хората, които са неблагонадеждни, рядко биха си признали, че имат желание да разбият нечия мутра. Със сигурност не биха помогнали на изпаднал в безсъзнание непознат или да му предложат лечебна отвара.

Анабет описа Лагера на нечистокръвните. Разказа някои от приключенията си за битки с богове, гиганти и титани. Обясни, как е забелязала двуглавия лъво-вълко-рак на метростанцията на Западна Четвърта улица и е решила да го последва.

— И ето ме тук — обобщи накрая тя.

Устата на Сейди потръпна. Изглеждаше така, сякаш може да закрещи или да заплаче. Вместо това, избухна в неудържим смях.

Анабет се намръщи.

— Нещо смешно ли казах?

— Не, не — изсумтя Сейди. — Е… малко е смешно. Имам предвид, седим си на плажа и говорим за гръцки богове. И лагер за полубогове и…

— Всичко е истина!

— О, вярвам ти. Твърде нелепо е, за да не е истина. Просто… Мисля си, че всеки път, когато светът ми стане още по-странен, си казвам: Добре. Вече достигнахме максимума на странностите. Поне знам, докъде могат да стигнат . Първо, открих че двамата с брат ми сме потомци на фараони и имаме магически сили. Хубаво. Няма проблем. След това открих, че мъртвият ми баща е слял душата си с Озирис и е станал Господар на Смъртта. Страхотно! Защо не?! После чичо ми пое Дома на Живота и ръководи хиляди магьосници по света, а след това се оказа, че гаджето ми е хибрид магьосник/безсмъртен бог на погребалните ритуали. И през цялото това време си мисля: Разбира се! Бъди спокойна и продължавай напред! И тогава, в един най-обикновен четвъртък, се появяваш ти — Хоп! — и казваш: „О, между другото, египетските богове са само малка част от космическия абсурд. Има и гръцки богове, за които трябва да се притесняваме! Ура!“

Анабет не успя да проследи всичко, което избълва момичето — гадже бог на погребалните ритуали?! — но трябваше да признае, че да се кикотиш, е много по-здравословно, отколкото да се свиеш на топка и да се разплачеш.

— Да — призна тя. — Всичко звучи малко налудничаво, но предполагам, че има някакъв смисъл. Учителят ми Хирон от години ми обяснява, че древните богове са безсмъртни, защото са част от цивилизацията. Ако гръцките богове могат да се мотаят наоколо вече няколко хилядолетия, защо да не могат и египетските?