Рик Риърдън - Жезълът на Серапис

Анабет не можа да види Рачо, докато някой не извика:

— Внимавай, бе откачалник!

Вълко-лъво-ракът си пробиваше път напред, ръмжеше срещу простосмъртните, но пътниците реагираха само с обичайното Ню-Йоркско-раздразнение-в-метрото. Може би виждаха чудовището като случаен, пиян човек.

Анабет го последва.

Когато Рачо отвори със сила вратите към следващия вагон и се закатери през тях, Анабет забеляза, че черупката му блести леко. И преди ли беше така? Около чудовището се завихриха червени неонови символи — гръцки букви, астрологически знаци и пиктограми. Египетски йероглифи.

По гърба на Анабет премина ледена тръпка. Спомни си нещо, което Пърси й беше казал преди няколко седмици — за среща, която бе имал, и която изглеждаше толкова невъзможна, че бе предположила, че се шегува.

Но сега…

Тя разбута навалицата, следвайки Рачо към следващия вагон.

Черупката на съществото определено блестеше по-ярко. Когато се приближи към него, на Анабет започна да й се гади. Почувства някакво топло придърпване в корема си, сякаш в пъпа си имаше въдица, която я тегли към чудовището. Опита да се успокои. Беше посветила живота си на изучаването на древногръцки духове, зверове и демони. Знанието беше най-важното й оръжие, но това двуглаво рачешко нещо… нямаше никаква отправна точка за него. Вътрешният й компас се въртеше безполезно.

Искаше й се да има подкрепление. Имаше телефон, но дори в тунела да имаше сигнал, на кого щеше да се обади? Повечето полубогове не носеха телефони. Сигналите от тях привличаха чудовища. Пърси беше някъде далеч в жилищните квартали. Мнозина от приятелите й бяха в Лагера на нечистокръвните на северния бряг на Лонг Айлънд.

Рачо продължаваше да си проправя път към предната част на влака. Докато Анабет успее да го настигне в следващия вагон, аурата на чудовището беше станала толкова силна, че дори простосмъртните започнаха да я забелязват. Много започнаха да се давят и се приведоха напред на местата си, сякаш някой беше отворил шкаф, пълен с развалена храна. Други припаднаха на пода.

На Анабет й се гадеше толкова силно, че искаше да се оттегли, но наподобяващото въдица усещане продължаваше да я притегля към чудовището. Влакът влезе с трясък в станцията на улица Фултън. Веднага след като вратите се отвориха, всеки пътник, който беше още в съзнание, се запрепъва навън. Вълчата глава на Рачо се протегна към една жена, улавяйки чантата й между зъбите си, докато тя се опитваше да избяга.

— Хей! — изкрещя Анабет.

Чудовището пусна жената да си отиде.

Двата чифта очи се впериха в Анабет сякаш й казваха: „Имаш ли предсмъртно желание?“ . После Рачо отметна главите си назад и двете изръмжаха в унисон. Звукът се заби между очите на Анабет подобно на шило. Прозорците на влака се пръснаха. Простосмъртните, които бяха припаднали, започнаха да идват на себе си. Някои успяха да изпълзят навън през вратите, други се изтърколиха през счупените прозорци.

Със замъглен поглед Анабет видя чудовището да прикляква на несъразмерните си предни крайници, готово да нападне.

Времето забави своя ход. Съзнаваше смътно, че вратите се затварят, че вече празният влак излиза от станцията. Дали кондукторът беше разбрал какво се случва? Влакът на автопилот ли се движеше? Сега, когато беше само на около три метра от него, Анабет забеляза нови подробности за чудовището. Червената му аура изглеждаше по-ярка по протежение на шева в черупката му. Светещи гръцки букви и египетски йероглифи се изливаха като вулканичен газ от подводна пукнатина. Лявата лапа на лъва беше обръсната при китката и татуирана със серия от малки черни ивици. Отвътре на лявото ухо на вълка беше залепен оранжев етикет на който имаше цена — $ 99,99.

Анабет стисна презрамката на раницата си. Беше готова да я залюлее към чудовището, но тя не би могла да бъде много добро оръжие. Вместо това реши да заложи на обичайната си тактика, когато се окаже пред по-силен противник. Започна да говори.

— Направен си от две различни части — каза тя. — Ти си като част от статуя, която е оживяла. Да не си бил съединен?

Това беше само предположение, но лъвското ръмжене наведе Анабет на мисълта, че е уцелила. Вълкът перна лъва по бузата, сякаш му казваше да млъкне.

— Не сте свикнали да работите заедно — направи друга догадка Анабет. — Господин Лъв, ти имаш ID код на крака си. Бил си артефакт в музей. Може би в Метрополитън? — Лъвът изръмжа толкова силно, че коленете на Анабет се разтрепериха. — Предполагам, че това означава „да“. А ти, господин Вълк… Този стикер на ухото ти… Да не са те продавали в някой антикварен магазин?