Пиер Певел: Кралят

— Скоро и повече от когато и да било Върховното кралство ще има нужда от мъже като вас — продължи принцът-кардинал. — Мъже на честта и смелостта. И които Драконът-крал ще отличи…

И тъй като Лорн продължаваше да мълчи, той настойчиво продължи:

— Защото вие не се съмнявате, че Пожертваният ви е отличил, нали?

— Наистина ли? — каза Лорн спокойно.

— Направи го, като ви позволи, единствено и само на вас, да присъствате на последните дихания на моя баща. Това е привилегия, чест, която Драконът-крал не може да даде на кого да е.

Лорн се запита до каква степен принцът-кардинал беше искрен. Ласкаеше ли го? Наистина ли вярваше, че Драконът-крал го бе отличил? Или таеше задни мисли, като споменаваше последните мигове на Върховния крал — мигове, които Лорн бе прекарал сам с монарха, без свидетел, без телохранител? Лорн знаеше какви подозрения тегнеха върху него.

— Уверявам ви, че можете да ме смятате за свой съюзник — добави Жал. — Всъщност дълг на всеки истински вярващ е да ви помага. Докато следвате волята на Дракона-крал, разбира се…

Лорн сдържа една усмивка, преди да забележи виконт Елвин д’Ералс, който се приближаваше. Висок, красив, елегантен, Д’Ералс още нямаше трийсет години. Беше приближен — едновременно приятел и съветник — на принц Ирдел. Лорн беше срещнал виконта при обсадата на Арканте, но не знаеше почти нищо за него, освен това, че предпочита мъжете пред жените — нещо, за което на Лорн не му пукаше.

Сякаш смутен от присъствието на принца-кардинал, Елвин се поколеба и остана встрани. Лорн разбра, че младият виконт беше дошъл при него. Жал също го разбра и каза:

— Оставям ви, рицарю. Запомнете обаче, нищо не може да бъде направено без Божествените. И нищо велико не може да бъде извършено без най-великия от тях. Да бъде с вас мирът на Пожертвания.

При тези думи той се поклони и се оттегли.

Лорн го проследи с поглед през тълпата придворни. После отново насочи вниманието си към Елвин.

— Да?

— Принцът ме помоли да ви отведа при него — каза Елвин.

Не шепнеше, но беше снишил глас така, че да го чуе само Лорн.

Лорн кимна и го последва.

Лорн беше очаквал протоколна среща между принца-наследник на Върховното кралство и капитана на Ониксовата гвардия.

Очевидно обаче нямаше да е така.

Елвин не го съпроводи до покоите на принца. Без да каже и дума, той го поведе по дискретни стълбища и коридори, по които рядко минаваше някой, и стигнаха до една неофициална врата, която той отвори, а после се отдръпна.

— Стигнахме — обяви той.

Вратата беше ниска. Лорн трябваше да се наведе, за да мине през нея, и когато се изправи, се оказа в зимната градина на Двореца. Не беше идвал тук от детството си, когато си играеше тук и се забавляваше да гони въображаеми създания. Въздухът беше прохладен, затоплен от слънцето, което грееше през високите прозорци, и от тръбите с топла вода в пода.

Елвин влезе след Лорн, но остана до вратата, която затвори.

— Принцът-регент ви очаква — каза той.

Лорн тръгна сред саксиите със зелени растения, пъстрите цветя и екзотичните дървета, някои от които имаха плодове. Тук цареше мирна тишина, смущавана единствено от песните и леките удари с криле на птиците. Увеличена от стъклата на прозорците, светлината беше почти ослепителна и внасяше последната нотка в странното усещане, че е попаднал на място, което е извън времето, извън света. Лорн намери Ирдел, седнал сам под един балдахин, до малка масичка, на която имаше изстинала храна, която той ядеше без охота. Принцът беше блед, изпит и изглежда, не беше спал много-много напоследък.

— Извинете ме, че ви посрещам така — каза принцът, без да става. — Но използвам един кратък миг за почивка, за да ви приема. — И той посочи един празен стол на Лорн. — Както виждате, още не съм имал време да обядвам. Вино?

— Благодаря — каза Лорн и свали палтото си.

Седна, взе чашата, която му подадоха, отпи една глътка и го оцени като познавач: виното беше превъзходно.

После зачака.

— Не сте в траур — отбеляза Ирдел.

Както целия Двор, принцът също беше облечен в червено според традицията, която повеляваше цветът на траура за Върховен крал да е същият като на пепелния дъжд, завалял в мига на неговата смърт. Лорн обаче беше облечен в черно и сиво — цветовете на Ониксовата гвардия.

— Не — отвърна Лорн.

— Защо?

— Защото командвам Черната гвардия, а Черната гвардия може да носи само един-единствен траур.

— На Върховното кралство?