Пиер Певел: Кралят

Дворецът беше огромна сграда, чиито най-стари части бяха още от времето, когато Божествените дракони царуваха над света. Издигаше се на един от хълмовете на Ориал, заобиколен от „Кралския град“. Ограден със стена, издигната навремето от Белия дракон, в Кралският град имаше — освен Двореца на Върховните крале — други сгради и кули, помощни пристройки, градини, дворове и тераси, жилища, едно градче и дори гора, езеро и руини. Човек можеше да се роди и умре в Кралския град, без никога да излезе от него.

След като влезе през градската порта, Лорн пое нагоре по павираната улица, която прекосяваше градчето и водеше в Кралския дворец. Там остави ескорта си в двора на Големите конюшни, даде някои наставления на хората си и влезе сам в Залата на Победите, наричана така, защото стените ѝ бяха украсени с най-славните военни трофеи на Върховните крале. Както обикновено целият Двор се беше събрал там, само че сега всички говореха тихо и бяха в пълен траур — всички облечени в аленочервено. Долавяше се, че са смутени и разтревожени, жадни за новини и вече оживени от някои несигурни слухове.

Идването на Лорн бе забелязано.

Много погледи го проследиха, докато той вървеше към една от големите камини в залата. Лорн свали ръкавиците си и протегна ръце към топлината на огъня. Повечето от тези погледи бяха заинтригувани и предпазливи. Някои обаче бяха откровено враждебни, особено от страна на неколцина мъже и жени, застанали встрани: Добродетелни, като всички те носеха на гърдите си, там, където е сърцето, една и съща руна, издялана като медальон от аленочервен камък.

Лорн не им обърна никакво внимание.

Знаеше, че в Двора го презират и мразят заради това, което е, завиждат му и се страхуват от него, заради това, което направи. Малцина бяха истинските му съюзници, но това не го притесняваше. Макар и белязан от Тъмнината и опозоряван много пъти в миналото, сега той командваше престижната, страховита Ониксова гвардия, която му беше изцяло предана. Освен това се радваше на огромна популярност в цялата страна, откакто бе върнал легендарния Меч на кралете. Народът го обичаше и виждаше в него герой. Това не го правеше недосегаем, но го пазеше: не можеха да го убият, без това да доведе до безредици в тези бездруго несигурни дни.

Но за колко ли време още?

Докато се топлеше, с крайчеца на окото си Лорн забеляза, че някои придворни гледаха лявата му ръка. За да видят печата от черен камък, който Тъмнината бе вградила там? По-вероятно за да проверят дали продължава да носи пръстена на Първи рицар на Кралството. Точно така беше и това не пропусна да даде повод за няколко тайни разговора. Пръстенът вече му бе отнеман веднъж, но после му бе върнат заедно с командването на Ониксовата гвардия. Щеше ли да го задържи още дълго?

— Рицарю?

Лорн се извърна към онзи, който го бе повикал, и позна принца-кардинал Жал.

— Добър ден, рицарю.

— Монсеньор.

— Имате ли малко време?

— Очакват ме.

— Да, принцът-регент ви очаква.

Лорн замълча.

Воден от непоклатима вяра, Жал рано бе напуснал Двора, за да стане част от Църквата на пожертвания Дракон-крал. На негова страна бяха потеклото му, но също така умът и амбицията. Той бързо се бе издигнал в църковната йерархия и сега, на трийсет години, беше кардинал. Някои виждаха в него избраник на Дракона-крал, откакто преди десет месеца бе оцелял от опита да го убият, докато ръководеше заключителните преговори между Върховното кралство и Арканте. Убиецът беше някакъв фанатичен аркантец, който обаче умря отровен в килията си, преди да успее да издаде евентуалните си съучастници и поръчители. Преговорите се провалиха и малко след това започна обсадата на Арканте. Колкото до принца-кардинал, макар и ранен с кинжала на Тъмнината, той оздравя: прокълнатото острие по чудо не бе успяло да увреди плътта му, нито да отрови кръвта му.

Само че Лорн не вярваше в чудеса.

— Тези дни нямахме никаква възможност да поговорим, рицарю. И аз много съжалявам за това, защото държа да ви уверя колко много ви ценя и уважавам. Зная, че сте предан служител на Върховното кралство и Върховният крал не можеше да избере по-подходящ мъж от вас, за да го представлява и ръководи Черната гвардия.

Жал се обърна към онези, които говореха тихо, докато скришно наблюдаваха тях двамата с Лорн. Втренчи се в тях продължително, така че накрая те извърнаха поглед и се направиха, че продължават прекъснатите си разговори.