Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Той добре ли е? Той… отново ли е Лейн? — попита Айви, докуцвайки до Миранда, подавайки й тояжката.

Ранената Мин се присъедини към тях миг по-късно, душейки полумъртвото тяло на асасина. Очите й представляваха въртоп от мъка, притеснение и вина.

— Лейн е — увери я Миранда, не усещайки нищо от влиянието, което го бе сквернило преди. — Но е ранен зле. Нуждае се от помощ, иначе няма да издържи още дълго.

— Изведете го. Епидим започна нещо, за което не съм сигурна дали ще мога да спра! — заяви Етер, поглеждайки към усилващото се сияние в ямата.

— Мин, ти си в състояние да се придвижваш тук с далеч по-голяма увереност от нас. Можеш ли да ни отведеш обратно? — попита Миранда.

Мин отговори с ниско приклякване. Лейн бе натоварен на гърба й, останалите се присъединиха.

— Ще удържам, колкото се може по-дълго — рече Етер. — Но вие вървете, бързо! Нямате много време.

С тези думи метаморфът скочи обратно в ямата.

Мин се стрелна в прохода. Чувствителният й нос следваше миризмата на свеж въздух. Раните й бяха многобройни, но създанието прогони болката настрана. Имаше работа и щеше да я свърши. Прекосяваше мрачните коридори с котешка грация. Виещият се, заобиколен път бе заменен с друг, по-директен и видимо по-употребяван. Не след дълго въздухът започна да донася мраза на все още вилнеещата на повърхността буря. Иззад тях се разнесе звукът от гръмовно срутване, последвано от бликнал край тях горещ полъх. Сетне се долови слаб тътен. Бързо започна да се усилва, ставайки и по-отчетлив. Бе съпроводен от горещ вятър и алено сияние, разляло се зад гърбовете им. Достигнаха вледеняващия изход на тунела тъкмо навреме.

А той отвеждаше в тясна долина с високи стени. Снегът захрущя под краката на Мин, леденият вятър моментално сграбчи ездачите й, вцепенявайки ги до кости. Скочи във въздуха и разпери криле, но трескавите опити да достигне Лейн ги бяха разранили значително. След няколко болезнени и неуспешни опита да се задържи в небето, Мин се принуди да тича. Миранда се приведе ниско над гърба й, придържайки асасина. Тресеше се неудържимо. Мразовитият въздух вече бе заледил мокрите от пот дрехи, които пропукваха. Студът разпръсна замаяността в съзнанието й, карайки я да долови присъствието на изключително могъща и отвратително позната сила във въздуха.

— По-бързо, Мин, по-бързо! — подкани девойката.

Стъпките на Мин гръмовно се носеха сред виелицата, съсредоточила ума си върху най-краткия път за слизането от планината, ала заплахата, от която Миранда се страхуваше, вече започваше да се оформя.

Започна се с изникнала насред въздуха цепнатина, очертала се ясно сред бялата стена на беснеещия сняг. Цепнатината потъмня и започна да се разширява — първоначално бавно, сетне се стрелна. Само след секунди цялата долина бе блокирана от масивна, виеща се чернота. Накрая чернотата започна да се прояснява откъм центъра. Разкри осветен от факли двор, окъпан в спокойствие напук на беснеещата в долината буря. Бе покрит с безкрайни редици близници, демонски брони и извисяващите се туловища на пет масивни драгойла.

Мин заби крака в земята и започна да отстъпва от изправената срещу им армия. Десетки близници замаршируваха напред — едно от огромните чудовища също пристъпи през портала, последвано от второ.

Преданият дракон се обърна към стръмните стени на долината и започна да се катери по една, а останалите отчаяно се вкопчиха за люспестия гръб. Масивният драгойл се издигна с рев във въздуха и замахна към дребната в сравнение с него фигурка, пропускайки на косъм. Мин отчасти се плъзна, отчасти се спусна обратно до дъното на долината, едва отбягвайки отломките, които ударът бе предизвикал. Ратниците ги обграждаха все по-близо, а драконът панически диреше друг път за бягство. Започна да бълва огнени езици към най-близките близници, а опашката й държеше на разстояние приближаващите се в гръб. Междувременно един близник се покатери върху скална издатина. Потръпна за миг, сетне заговори с глас, чиято увереност не можеше да бъде сбъркана.

— Всичко винаги опира до грубата сила, нали? — заяви Епидим от тялото на новия си гостоприемник, като думите му отекнаха с неестествена яснота над отчаткването на остриета върху люспи и фученето на огнения дъх. — Но този път ще бъде различно. Няма да има пощада. Няма да има опция за предаване. Този път умирате.

Изтегли меча си, но бързо го захвърли с презрение. Погледът му бавно се насочи към огромния драгойл. Чудовището отвори назъбената си паст и избълва дъх миазма, отнесен от бурята. Усмивката върху лицето на Епидим се разшири. Внезапно интелектът напусна лицето на близника. Миг по-късно най-едрият от драгойлите застина. Празните орбити на очите му засияха с отчетлива оранжева светлина и се вгледаха в героите с интелигентност и решителност.