Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Жестоко, нали? — изхриптя Епидим. — Белегът ви наказва за нелоялността към каузата, с което ви направи толкова безпомощни. Както казах, правилата на играта ви победиха.

Напрягане на ума му издигна Мин във въздуха и я запрати към каменната колона в средата на кухината. Драконът я раздроби и падна на отсрещната страна, сгърчвайки се в агония. Тялото на Лейн се вдигна от земята и се изправи на крака.

— А сега, боя се, че настъпи време да… — заговори Епидим.

Разнесе се ново ръмжене, накарало предния сходен звук да звучи като котешко предене. Цялата планина се тресеше. Лишен от колоната в средата, кръглият канал се свеждаше до обикновена дупка, от която се носеше сияние, наподобяващо адски огньове. То се усили, тътенът също стана по-гръмовен — сякаш таванът се канеше да се срути. От ямата се издигна масивна форма, сияеща като вътрешността на пещ и излъчваща подобаваща горещина. Етер. Няколко минути всред течната кръв на планината й бяха донесли сила, каквато не беше изпитвала от хиляди години.

Метаморфът се изкатери, привеждайки се, за да се побере в кухината. Камъкът под краката й се стопи и закипя. Очите й, искрящи златни езера сред кървавочервено лице, се спряха върху Епидим, който пристъпи към нея.

— Жилави създанийца. Всичко това е много впечатляващо. Какво ще направиш сега? Ще ме убиеш? Искрено се надявам да го сториш. Това ще те унищожи, а след тази демонстрация, трябва да призная, че не съм сигурен по какъв друг начин да го постигна — подразни я той, пристъпвайки толкова близо, че излъчваната от нея горещина накара козината на Лейн да се опърли и задими.

Етер предпазливо се отдръпна, но той отново се приближи. Черният огън продължаваше да държи останалите потопени в раздираща агония, пламъците скоро обхванаха и тялото на бавно опомнящия се дракон. Формолеещата никога не се бе чувствала толкова могъща и същевременно така безпомощна. Нямаше начин, по който да спре магията му, без да нарани или убие Лейн. Епидим пристъпи още по-близо. Бинтовете по гърдите на асасина започнаха да димят, да почерняват и да падат. Под тях проблясваше златно сияние.

Лицето на Лейн се отличаваше с физиономия на арогантно доволство. Придружи този си лик с още черни пламъци, които насочи и около масивната форма на Етер. Дълбоко в ума си генералът знаеше, че най-лесният начин да я унищожи, е да я подмами да унищожи друг Избран, но това щеше да отнеме време, а останалите не биваше да избягат, затова насочи вниманието си към тях. Заклинанията работеха, измъквайки малкото останала им сила, но това бяха издръжливи и находчиви същества. В миналото магията винаги се бе оказвала достатъчна, но не и този път. Нямаше значение. Ако не стигаше, имаше и по-лесни начини.

Приближи се към Айви и повдигна камък, който се бе отронил от тавана. Вдигна го. Сетне го спусна.

Единият му крак изгуби равновесие, карайки го да се олюлее назад и да изпусне скалата. Епидим изръмжа ядосано. Нещо не беше наред. Усещаше как заклинанията, удържащи останалите, отслабват. Вля повече воля в тях, докато не остана доволен, опита се да се приближи отново към жертвата си, но кракът не му се подчиняваше. Точно когато в ума му проблесна бегло разбиране, лявата ръка се стрелна към гърдите, сключвайки нокти около сияещата златна значка, скрита под бинтовете. Епидим се вкопчи в пръстите й с десницата, но златният диск бавно започна да се издига. Под него започна да проблясва ослепителна златна светлина.

— Премисли го, Лейн. Това само ще те унищожи. Вършиш работата ми вместо мен — настойчиво изрече Епидим с глас, в който се зараждаше болка, а междувременно духът на Лейн се бореше да си възвърне контрол.

Но пръстите продължиха.

Епидим въздъхна раздразнено и протегна десница към сияещата яма в средата на пещерата, извивайки пръсти в мистичен жест.

— Вината е моя, разбира се. Пресилих се. Ще трябва да прибягна до не толкова елегантния план за непредвидени обстоятелства.

В очите му проблесна мистична светлина. Недрата на планината моментално започнаха да се тресат, а от ямата се разнесе заплашителен бобот. Златният диск най-сетне бе изтръгнат от гърдите му и генералът нададе болезнен вой, който сякаш вплиташе два гласа. Тъмните пламъци, погълнали останалите, изчезнаха.

Миранда се изправи на крака и се втурна към асасина, стигайки до него точно когато божественото сияние от белега му угасна.

Лейн беше жив, но жизнеността, която Епидим бе влял в измъчената му снага, си бе отишла едновременно с присъствието на генерала. Асасинът бе слаб, дишаше бавно и мъчително. Намираше се в някакво полусъзнание. Миранда се опита да насочи ума си, за да му предостави поне малко облекчение, но не разполагаше със силата дори и за най-простото целебно заклинание. Атаките на Епидим я бяха засегнали далеч по-дълбоко, от какъвто и да е физически удар.