Райчел Мид - Рубинения кръг

— Ейдриън! — извика тя отново. — Освободи я! Моля те. Моля те, освободи магията — заради мен.

Заради мен , бе казала тя.

Но коя беше тя? Тогава най-сетне опиянението от духа започна да избледнява и съзнанието ми се проясни. Сидни. Сидни, моята съпруга. Тя се взираше ужасено в лицето ми.

Не й обръщай внимание — нареди леля Татяна. — Това е магията, която си роден да владееш!

Сидни стисна ръката ми.

— Ейдриън, моля те. Освободи магията.

Усещах как духът отново започва да замъглява ума ми, опитвайки се да заличи Сидни, да помете всички разумни доводи, също както бе станало с Нина. Исках да освободя магията, но беше толкова трудно, когато усещането за власт, което ме изпълваше, бе толкова великолепно и опияняващо.

Ти си бог! — възкликна леля Татяна. — Толкова се гордея с теб!

— Ейдриън — промълви Сидни. — Обичам те.

Тези думи, този глас имаха много по-голяма власт над мен, отколкото всеки призрак би могъл някога да има. И тогава, точно миг преди духът отново да я заличи, аз освободих магията.

Разбрах, когато се случи. Видях го в очите му — внезапно започна да идва на себе си. Поне се надявах да идва.

Нямах представа каква сила е приложил, за да подчини на волята си демона от друг свят, ала знаех какво причинява призоваването на голямо количество от магията на духа на тези, които я владеят.

— Сидни — пророни задавено Ейдриън и се облегна на мен. Едва не се разплаках от облекчение.

— Да. Хайде, да вървим!

Вратата, която бях улучила, без да искам, вече бе обхваната от пламъци, а аз не знаех как са свързани стаите в мазето с главния етаж. Не исках да рискувам всичко около нас да се срути. Ейдриън изглеждаше леко замаян и се наложи да го подкрепям, докато го водех бавно към стълбите. Част от ума ми, обхванат от паниката, не спираше да мисли за онова, което ми беше казал за Нина — как вследствие от прекомерно използване на магията на духа сега се намираше в полукоматозно състояние, неспособна да говори, подчиняваща се безропотно на външни заповеди. Той ме позна — казах си. — Той ме позна. Вкопчих се в тази мисъл. Трябваше да вярвам, че всичко ще бъде наред.

Качихме се на горния етаж, където група пазители ни чакаха разтревожени на площадката на стълбището. Те бяха получили строги заповеди да не се намесват, но беше ясно, че подобно бездействие противоречи на природата им.

— Изведете всички от тук — казах на пазителя най-близо до мен. — Долу има пожар и не зная колко надалече ще се разпространи. И се уверете, че няма оставени никакви оръжия. — Все пак си имахме работа с Воините. Не исках да последва нова трагедия, ако внезапно се взривят експлозиви.

С Ейдриън излязохме навън, а аз го поведох покрай заетите пазители и алхимици, както и групата арестувани Воини. Близо до мястото, където бях паркирала колата, зърнах Роуз, Дмитрий и Еди, застанал до Джил, която седеше върху сгъваем стол, а до нея имаше друг стол. Този, който бе седял на него, стана, а един пазител понечи да го отведе. Разпознах типичното празно изражение на захранващ.

— Почакайте! — извиках. — Ейдриън също се нуждае от кръв.

Джил скочи на крака. Все още изглеждаше уморена и раздърпана, но в сравнение с мъртвешката бледност в мазето, сега лицето й бе добило цвят. Въпреки всичко, което бе преживяла, тя се запъти забързано към нас, за да помогне на Ейдриън да седне. Не знаех дали съпругът ми наистина има нужда от кръв, но той току-що бе преминал през голямо изпитание, а кръвта обикновено имаше лечебно въздействие върху мороите. Той не бе казал нито дума, откакто преди малко промълви името ми, и аз не можех да се отърся от мъчителната тревога, че духът може би най-сетне е превзел завинаги съзнанието му. Захранващият му поднесе шията си и Ейдриън машинално се наведе и заби зъби в нея. Извърнах се. Не съм сигурна, че някога ще се свикна с тази част от вампирския живот.

— Той се завърна — рече Джил и стисна ръката ми. Нефритенозелените й очи изглеждаха още по-огромни върху изпитото й лице. — Ще се оправи, всичко с него ще е наред.

Кимнах и се опитах да преглътна сълзите си.

— Ти би трябвало да си почиваш — казах й. Сърцето ми беше завинаги свързано с Ейдриън, ала аз чак сега осъзнах колко много се е наложило да понесе тя. Фактът, че можеше да стои тук, загрижена за някой друг, бе доказателство за силата й. — О, господи, Джил. Дори не мога да си представя през какво си преминала. Толкова съжалявам, че не можахме да те освободим по-скоро. Нараниха ли те?