Райчел Мид - Рубинения кръг

Изражението й остана мрачно.

— Боя се, че не е от същия вид. Този е сеникус. Някой от вас чувал ли е за хидрата в древногръцката митология? — попита тя при вида на неразбиращите ни физиономии. — Това е нещо подобно. Или много прилича на нея. Змей с много глави. Но устите на тези глави бълват вряща киселина.

Бях учил гръцка митология в гимназията и тъй като ми беше интересно, бях запомнил някои неща.

— Като ги отрежеш, главите порастват ли отново? — поинтересувах се.

— Не и ако ги унищожиш с огън — отвърна тя.

— Ще ни е нужна ли огнепръскачка? — обади се Нийл.

Сидни протегна длан и една огнена топка се появи върху нея.

— Не.

Очите на Роуз се разшириха от удивление.

— Леле. А това същество може ли да бъде убито с хладно оръжие?

— Не — отвърна Сидни. — То има магическа кожа, която го предпазва. Аз съм единствената, която може да се справи с него. А вие трябва да измъкнете Джил, докато отвличам вниманието му. Някой трябва да се прокрадне покрай него, докато е заето с мен. Това чудовище може да бъде унищожено единствено с огън, а аз не искам Джил да се задуши в капана на килията, ако димът стане прекалено гъст.

Отново се почувствах безпомощен. Сидни може и да бе истинска професионалистка в хвърлянето на огнени топки, но това не означаваше, че бях съгласен да се изправи сама срещу тази кръстоска между хидра и демон.

— Аз какво да правя? — попитах.

— Нищо — отвърна тя. — Излез от тук.

Тя те смята за некомпетентен! — изсъска леля Татяна. — Смята, че само ще й се пречкаш.

— Сидни, позволи ми да ти помогна — настоях.

Сидни дори не се извърна към мен, докато оглеждаше критично коридора, навярно преценявайки обхвата на огнените топки и какъв запалим ефект ще имат.

— Ейдриън, тук няма с какво да си полезен. Трябва да бъдеш в безопасност, ако Джил се нуждае от помощта ти, когато излезе.

Чу ли това? — възмути се леля Татяна. — Тя мисли, че за нищо не те бива!

Кипнах и едва не се съгласих с леля Татяна, но в следващия миг си припомних думите на Сидни.

— Не, тя е права — заявих на фантома в главата ми. — Ако Джил е ранена, аз трябва да съхраня силата си. Не искам отново да стане като с Олив.

Леля Татяна не беше съгласна.

— Не е нужно да съхраняваш каквото и да било! Можеш всичко да направиш!

Опитвайки се да заглуша вътрешния глас, целунах Сидни и я притиснах за миг в прегръдките си.

— Внимавай и се пази — промърморих. — А ако се нуждаеш от мен, аз ще съм наблизо.

— Но не твърде близо — предупреди ме тя. — Този демон плюе киселина. Не искам да пострадаш.

— Разбрах — изрекох, преди леля Татяна да започне да ми натяква, че Сидни ме глези и бди над мен като квачка над малкото си пиленце.

Заех позиция на стълбата, която ми позволяваше да избягам бързо при необходимост, но и ми откриваше добра гледка към полето на бъдещите действия. Не спорих със Сидни, но здравословното състояние на Джил не беше единственото, което ме безпокоеше. Заедно със Сидни, дампирите също се подлагаха на риск. Исках да съм на разположение, в случай че някои от тях бъдат ранени в това опасно приключение. След разгорещен спор тримата постигнаха съгласие за действие. Еди и Нийл щяха да чакат с мен, като подкрепление, а Роуз щеше да се промъкне сама в коридора. И двамата искаха да отидат, но тя изтъкна, че е по-дребна и по-бърза. Освен това възрази, че ако бяха те тримата, плюс Джил, щеше да им е много по-трудно да се промъкнат покрай демона. Трудно беше да оборят доводите й, а и Сидни я подкрепи, заявявайки, че ще й е по-лесно, ако има по-малко хора около нея, за които да се тревожи, докато хвърля огнените топки.

И така Еди и Нийл неохотно се оттеглиха и дойдоха да чакат до мен, а Роуз застана зад Сидни.

— Време е да го призова — каза Сидни нервно. — То ще дойде само, ако прекося онези руни, но аз предпочитам да го доведа при моите условия. — Тя вдигна ръце и изрече заклинанието, от което символите върху тавана отново засияха. Само че този път под тях се материализира създанието.

Разбрах защо „хидра“ беше най-точното определение. От кръста надолу демонът приличаше на човешко същество с два крака, с тази разлика, че имаше люспеста кожа и нокти на краката. От кръста нагоре от торса му се извиваха змиевидни пипала, както и пет дълги шии със змийски глави. Всички съскаха и гледаха свирепо към Сидни. Изтръпнах и стомахът ми се сви от страх. Почти съжалих за онези времена, когато стригоите бяха единствените чудовища, които познавах на този свят. Въпреки вледеняващия ужас, изпитвах почти непреодолимото желание да помогна на Сидни. Не ми пукаше, че животът ми беше изложен на риск. С радост щях да го пожертвам за нея.