Райчел Мид - Рубинения кръг

Направи го! Направи го! — възкликна леля Татяна. — Хвърли нещо срещу него!

— Няма какво да хвърля — промърморих. — А и Сидни ще се справи.

— Какво? — попита Еди.

Без да се усетя, бях говорил на глас и побързах да поклатя глава.

— Нищо, нищо.

Сидни не трепна, втренчила поглед в змиеподобния демон пред нея, като че всеки ден се срещаше с такива твари, а не се бе озовала неочаквано в леговището на звяра. Върху дланта й се появи огнена топка и тя я запрати право към една от змийските глави. Беше се прицелила добре, ала змията беше твърде бърза. Светкавично изви глава и избягна огнената топка. Една от другите глави изплю лепкава светлозелена каша, която пльокна върху бетонния под и започна бързо да разяжда повърхността му. Не ми се мислеше какво щеше да причини отвратителното нещо върху човешка плът.

Сидни хвърли нова огнена топка и отново пропусна, но погледът й не трепваше.

— Рано или късно, ще го улуча — чух я да казва на Роуз. — И тогава ти ще действаш.

Роуз се напрегна, готова да се втурне напред. Двете бяха поразителна двойка — едната тъмнокоса амазонка, а другата златокоса фея, и двете безстрашни пред лицето на опасността. И двете смъртоносно красиви.

Следващата огнена топка на Сидни улучи една от главите. Чудовището изрева от болка, а останалите четири глави засъскаха. Роуз се възползва от шанса си и притича покрай създанието, придържайки се към отсрещната страна на бетонния коридор. Демонът я забеляза и започна да се обръща, но следващата огнена топка го накара отново да насочи гнева си към Сидни. Някои от пипалата му бяха къси, подобни на пънчета, но други бяха доста дълги и понякога се стрелваха опасно към нея, и тя трябваше едновременно да избягва както тях, така и киселината. Правеше го много по-ловко, отколкото аз бих могъл, изплъзвайки се от досега им със сръчност, с която Улф би се гордял.

— Прекалено близо — промърмори Нийл, след като Сидни едва отбягна нова порция киселина.

— Тя ще се справи. — И сякаш в потвърждение на думите ми поредната огнена топка улучи една от змийските глави, оставяйки след себе си само обгорели люспи.

— Защо Роуз се бави толкова дълго? — не се сдържа Еди.

Нямах отговор на това. Роуз бе изчезнала в мрака и никой не знаеше какво има отвъд него. Можеше да я очакват двайсет стаи, които да претърси. Или може би бяха заключени. Или Джил да е вързана или окована. Никой от нас не знаеше и тази несигурност ни побъркваше.

Сидни тъкмо бе унищожила третата змийска глава, когато чух Еди да поема остро дъх. В сенките зад чудовището мярнах Роуз и очертанието на друга фигура, облегната върху нея. Лицето й бе заровено в рамото на Роуз, но не можех да сбъркам дългата сплъстена светлокестенява коса. Сърцето ми се качи в гърлото.

Джил.

Роуз очевидно изчакваше сгоден случай, за да се провре, а промяната в позата на Сидни ми подсказа, че тя ги е видяла зад демона. Този път тя хвърли огнената топка с по-широк замах, без да се цели в някоя от главите, за да накара съществото да се метне към другата страна на коридора. Роуз тутакси се възползва от възможността и се промуши забързано напред, влачейки Джил. Няколко пипала докоснаха крака на Роуз и аз затаих дъх — но тогава една бърза и добре насочена огнена топка погълна четвъртата глава. Пипалата мигом се отдръпнаха и съществото насочи цялата си ярост към Сидни, а през това време Роуз стигна заедно с Джил до стълбите.

За част от секундата Еди и Нийл се озоваха до Роуз и подхванаха Джил. Стомахът ми се присви, като видях моето малко сладкишче. Връхлетя ме неканено усещане за дежавю, което ме върна към онзи момент, когато най-после открих Сидни в подземието на поправителния център. Джил беше в подобно състояние. Беше ужасно отслабнала, а кожата й беше бледа дори за морой. Беше мръсна, в измачкана пижама — несъмнено същата, с която я бяха отвлекли — и явно изобщо не й бяха позволявали да се къпе. Зениците й бяха леко разширени, което потвърди подозренията ми, че са й давали някакъв наркотик, попречил ми да я достигна в сънищата й.

— Добре ли си? — попитах. Призовах духа, за да я излекувам.

— Н-не, не го прави — възпря ме тя. Макар и да бе упоена, явно телепатичната връзка помежду ни продължаваше да действа. Или може би просто Джил ме познаваше достатъчно добре, за да се досети какво смятах да направя. Отне й няколко секунди да изрече останалите думи. — Аз… просто съм слаба. Гладна. Те ми даваха само животинска кръв.

Стомахът ми се преобърна. Мороите могат да оцеляват с животинска кръв, но „оцелявам“ е най-меко казано. Оставаме живи, ала губим много сили и енергия. От време на време изскачаше историята за едно моройско семейство, което за около седмица останало без захранващи и било принудено да пие животинска кръв. Те се бяха появили слаби и немощни, превръщайки се в сензационна новина в моройските новини. Дори не можех да си представя в какво състояние е Джил след цял месец, оставена да преживява на животинска кръв. Това обясняваше защо едва се държи на крака.