Райчел Мид - Рубинения кръг

Тя се изправи и свали слушалките.

— Какво става? — попитах.

— Беше Еди — отвърна тя. — Той е с групата, която се готви да нахлуе в мазето, ала в последната минута той е дал заповед да не влизат.

— Защо? — попита Зоуи.

Сидни срещна погледа ми.

— Той каза, че миришело като в къщата на госпожа Теруилиджър.

За миг помислих, че тя иска да ми каже, че Джаки е там, но после схванах какво й е казал Еди.

— Мислиш, че там долу е използвана някаква магия?

— Алисия е отвлякла Джил, за да я предаде на Воините — отбеляза Сидни. — Много е вероятно да е заложила някакъв капан на мястото. Това би обяснило защо Воините не охраняват мазето.

— Може би защото всички са отишли да се бият с атакуващите отряди — предположи баща й.

Никога няма да стигнеш до нея! Никога няма да проникнеш там! — отекнаха в съзнанието ми думите на Алисия. Стомахът ми се сви на топка от ужасяващо предчувствие.

— Не, там има нещо.

— Те са преустановили нахлуването, докато не отида да проверя — каза Сидни. Спогледахме се. — Ще дойдеш ли с мен?

Нямаше нужда да пита, и двамата го знаехме. Пазителят ни откара до лагера на Воините, който се намираше извън града. Не беше изненадващо, тъй като фанатиците нямаше да изградят укрепленията си в цивилизовани райони, пълни с хора, които може да се обадят в полицията. Преобладаваше пустинен терен, макар и по-различен от този в Палм Спрингс. Скалите и земята бяха червеникави и изглеждаха поразяващо на залязващото слънце, с малки участъци оскъдна и трънлива растителност. Базата представляваше широка едноетажна сграда, заобиколена с телена ограда. Алхимиците и пазителите патрулираха в района рамо до рамо. Видях мястото, където бяха събрали вражеските пленници — Воините на светлината. Дмитрий ни посрещна, когато слязохме от колата.

— Оттук — каза той и посочи напред. — Смятаме, че все още има мини наоколо, затова ще ви преведа по пътеката, за която съм сигурен, че е безопасна.

Последвахме го по каменистия терен в затворената зона покрай пленниците, които ни мятаха свирепи погледи. Самата сграда беше груба и мрачна и напомняше на казарма. Доколкото можех да съдя, единственото й предназначение беше да служи като затвор и като бърлога, в която група безумци крояха зловещите си антивампирски планове. Полазиха ме ледени тръпки само като я видях.

Стълбата в средата на сградата водеше надолу към подземното ниво, където видях Еди, Нийл и Роуз да ни чакат в подножието й. Двамата със Сидни се спуснахме по стъпалата и се озовахме в дълъг бетонен коридор, чийто край се губеше в мрака. Имаше няколко врати, но нямах представа какво се крие зад тях. До мен Сидни потръпна.

— Напомня ми на примитивна версия на някое от нивата в поправителния център — промърмори тя и потрепери.

Замислих се за спасяването й от поправителния център, в което бях взел дейно участие, и разбрах какво имаше предвид. В онзи затвор също имаше големи коридори с мистериозни врати, макар че атмосферата бе някак си по-стерилна и повече приличаше на клиника с голите си стени и флуоресцентните лампи. А това тук много повече напомняше на мръсна средновековна тъмница в дебрите на Юта. Призля ми, като си представих Джил вътре.

— Смятаме, че Джил е там, в дъното — каза Роуз. — Това установи апаратурата на алхимиците. Исках да отида и да я изведа, но Еди… — Беше очевидно, че тя не споделя страховете му.

Той изглеждаше леко засрамен, но не отстъпи.

— Просто не мога да се отърся от чувството, че там има нещо нередно. Защо не са оставили стража да охранява най-ценния им затворник? А и не усещате ли миризмата?

Сидни кимна и аз бях съгласен с нея.

— Мирише също като в къщата на Джаки — отбелязах.

— Някой е горил тук тамян — поясни Сидни. — Макар че госпожа Теруилиджър не го използва много често. Както и ветивер. И черен лотос. — Намръщи се и се огледа наоколо. — Ето там. Надолу по коридора има пепел. Там са ги изгорили.

Понечих да отида да разузная, но тя ме спря.

— Почакай. — Вдигна ръка и заговори на език, който не знаех. След няколко секунди върху тавана над мястото, където беше пепелта, се появиха сияещи символи. Сидни се втренчи напрегнато в тях, докато не изчезнаха, и въздъхна съкрушено. — По дяволите.

Рядко я чувах да ругае и се опасявах, че това не вещаеше нищо добро.

— Какво има? — попитах.

— Там има демон — отвърна тя с твърде нехаен тон за подобно изявление. — Изглежда, Алисия го е призовала за охрана.

— По същество и Хопър е демон — отбелязах аз.