Райчел Мид - Рубинения кръг

Четиримата потеглихме към Сейнт Джордж, без да спираме през нощта, за да стигнем навреме. Опитахме се да се редуваме на волана и да починем малко, но беше трудно. Честно казано, бях достигнал до такъв етап, че „дневните“ и „нощните“ разписания вече се бяха превърнали в нещо незначително в живота ми. Бях щастлив, че отново съм със Сидни, и двамата нямахме търпение да споделим това, което ни се бе случило, докато бяхме разделени. Тя не се разпростря в подробности за преговорите си със Стантън, но говореше уверено за бъдещия ни дом, за който двамата толкова много копнеехме.

Движехме се с добро темпо и пристигнахме в импровизирания команден център на алхимиците малко преди зазоряване. Колкото и да не ми се щеше да го призная, алхимиците бяха изключително ефективни. За по-малко от един ден бяха намерили празна офис сграда и я бяха напълнили с алхимици и компютри. Разполагаха с информация от видео и сателитно наблюдение над лагера на Воините, както и с разузнавачи на място, които докладваха за организацията на базата на Воините и за мерките за сигурност.

Грубоват на вид алхимик, на име Маклейн, бе начело на техния ударен отряд и двамата с Дмитрий — който бе пристигнал преди няколко часа — си сътрудничеха изненадващо добре при планирането на нападението. Всички ни уверяваха, че операцията ще бъде проста, в сравнение с други. Нашите сили надвишаваха тези на Воините. Ако първоначалната атака е мощна и неочаквана, нямало никаква причина да не ги сразим. Двамата със Сидни се спогледахме притеснено, тъй като знаехме, че много рядко нещата са толкова лесни, колкото изглеждат, но се опитахме да бъдем оптимисти. Надявахме се, че наистина ще е просто и лесно. Трябваше да е така и изпратихме Дмитрий, Роуз, Еди и Нийл, въодушевени и нетърпеливи за предстоящата схватка, а ние останахме да чакаме новините.

При все това се чувствах странно да не съм в разгара на събитията. Бях прекарал по-голямата част от последния месец в ужасни тревоги за Джил, без да мога да направя нищо, затворен в кралския двор. После, след като попаднахме по следите на Алисия, трябваше да стоя настрани, за да прикривам Сидни. Сега, когато най-сетне знаехме точно къде се намира Джил, отново останах извън играта. Всичко това ме подлудяваше. Откакто съживих Джил след покушението срещу нея, имах чувството, че държа живота й в ръцете си. И макар да осъзнавах, че е най-добре в базата на въоръжени фанатици да проникне отряд от опитни и обучени пазители и алхимици, не можех да се отърся от чувството, че трябва да съм там.

— Всичко е наред — рече Сидни нежно и покри с длан ръката ми. — Аз също се чувствам безполезна, но те са експерти. А и след като я изведат, ние ще бъдем почти първите, които ще я видят.

— Зная — въздъхнах и обвих ръка около кръста й. — Просто търпението не е от най-силните ми качества.

Докато говорех, погледът на Сидни се плъзна някъде зад мен и аз се обърнах, за да видя какво бе привлякло вниманието й. Баща й и Зоуи влизаха в командния център. И двамата застинаха за момент, после Зоуи направи няколко крачки напред и върху лицето й се появи усмивка, но острото смъмряне на баща й я накара да се закове на място.

— Зоуи! — излая той.

— Нима моята сестра не може да дойде да ме види, татко? — попита Сидни. — Боиш се да не я опетня или покваря?

Той се изчерви.

— Чух, че си сключила някаква сделка със Стантън. Ако зависеше от мен, това нямаше да се случи.

— Как си, Зоуи? — попита Сидни, насочвайки вниманието си към най-малката от сестрите Сейдж. — Добре ли си?

Зоуи стрелна нерешително с поглед баща си, сетне кимна.

— Да. А ти?

— Да вървим — нареди баща й. — Да проверим как напредва операцията.

Зоуи хвърли един последен поглед към Сидни, а после последва неохотно Джаред Сейдж към мястото, където неколцина алхимици следяха радиовръзката с бойните отряди, нахлули в базата на Воините. Сидни се откъсна от мен и тръгна след тях.

— И аз искам да разбера последните новини — каза ми тя. Но след като се приближи до групата, скупчена около двама души, ръководещи комуникациите, Сидни изчака баща й да отклони вниманието си, за да зададе някакъв въпрос. Докосна ръкава на Зоуи и нежно я побутна към мястото, където стоях.

— Така и не ти благодарих, задето в Озарк не ме издаде — изрече Сидни тихо.

Зоуи поклати глава, но продължаваше да стрелка тревожно с очи баща си.

— Това беше най-малкото, което можех да сторя. Сидни, ако знаех какво ще преживееш там, никога нямаше да те издам тогава. Мислех, че те ще ти помогнат. Честно. — Очите й се наляха със сълзи.