Райчел Мид - Рубинения кръг

— Знаем, че Воините имат лагер там. Ще разузнаем наоколо и ще преценим дали ситуацията отговаря на твоята информация.

— Имам я записана на файл и мога да ви я изпратя — уведомих я. — Пазителите…

— Те също са на път — довърши тя. — Ще държим постоянно връзка с тях и ще координираме усилията, за да атакуваме заедно и да спасим момичето. Очаквам това да стане до утре. Предполагам, че те устройва.

— Заслужава си да ви дам последните две имена — казах аз. Беше ми трудно да запазя хладнокръвие, имайки предвид облекчението, което изпитах, щом узнах за действията, предприети за освобождаването на Джил. Мисълта, че това най-после се случваше, при това толкова бързо, бе направо опияняваща. — Но ако искате да получите останалата информация, с която разполагам, ще трябва да си я заработите. Последва дълга пауза.

— И каква по-точно е тази информация?

— Имам доказателство за друго сътрудничество между Воините и алхимиците, сделки, за които вероятно не знаете. Сделки, за които се надявам, че не знаете. — Стантън спазваше педантично всички правила, но аз исках да вярвам, че тя е една от добрите алхимици. — Ще ви дам цялата тази информация. И ще се постарая мороите да не узнаят за този мръсен бизнес. Доста се постарахте да ги убедите във вашата добронамереност… но имам чувството, че няма да са толкова благоразположени, ако узнаят, че сред вас има група, която си сътрудничи с врага им.

— Какво искаш? — беше всичко, което попита Стантън. Това ми подсказа едно-две неща, като най-важното от тях бе, че тя явно подозира, че има предатели сред колегите й.

— Амнистия за всички, които освободихме от поправителния център. И окончателно да се сложи край на поправителните центрове.

От другата страна се чу рязко поемане на дъх.

— Невъзможно.

— Какъв е смисълът от съществуването на поправителните центрове, Стантън? — настоях аз. — През повечето време това не върши работа. Има хора, които са там от години. И дори и да изглежда, че има резултат, всъщност вие никога повече не можете да се доверите докрай на тези хора. Като Кийт. Винаги ги наблюдавате. Ако искате да помогнете да се защити човечеството от злото — истинското зло, стригоите — има много по-добри начини да използвате ресурсите си.

— Можем да обсъдим това след спасяването на Джил Драгомир — отвърна сковано тя.

— Не. Обсъждаме го сега. Амнистия за всички — включително за Ейдриън и мен. Когато всичко това свърши, искам да замина с него където пожелая и да живеем нормално. Не искам да виждам алхимици да минават с колите си покрай мен или да ме дебнат в ресторантите. Искам да ме оставят на спокойствие да живея живота си, както намеря за добре. В замяна ще ви дам копие от това, което открих в много уличаващата база данни в лаптопа, принадлежащ на магистър Анджелети от Воините. И няма да дам копие от тази информация на мороите — освен ако не нарушите условията на това споразумение.

Озърнах се назад и видях Еди да разглежда някакви афиши на вратата на „Пайове и разни други“, и останах доволна, че не може да ме чуе. Навярно никак нямаше да му хареса идеята, че премълчавам информация, която може да е в интерес на неговите хора, но в момента преговарях за живота си — и за живота на другите бивши алхимици. Не можех да предпочета нито алхимиците, нито мороите. Трябваше да се погрижа за всички, които бяха между тези две групи, или както се казва, „между чука и наковалнята“.

— Ако трябва да бъда честна — каза Стантън накрая, — сред нашите редици вече се повдигнаха много въпроси за ползата от поправителните центрове — дали наистина постигат това, което ние искаме. Но аз не мога сама да сключа подобно споразумение с теб. Досега вече би трябвало да си го разбрала. Трябва да го съгласувам с останалите лидери. Това, което мога да ти обещая, е амнистия за по-нататъшното ти участие в мисията в Сейнт Джордж. Ако желаеш, можеш да се включиш и имаш думата ми, че можеш да го направиш, без да те е страх от алхимиците. След това ще ти съобщя какво е решението на останалите лидери.

Нещо в гласа на Стантън — както и това, което знаех за характера й — ме накараха да й повярвам.

— Съгласна съм — заявих аз. Постарах се тонът ми да прозвучи надменно, сякаш й правех огромна услуга с тази отстъпка, но истината беше, че нямах търпение да действаме.

Време беше да доведем Джил у дома.

— Само го погледни — настоях. — Моля те.

— Не — рече Нийл и извърна глава от телефона, който държах пред него. — Ако го погледна… — Гласът му пресекна и той не можа да продължи.