Райчел Мид - Рубинения кръг

— Аз също — присъединих се. — Само ми дайте две минути, за да си събера багажа.

Сидни ме последва в стаята за гости на Мод и ме наблюдаваше, докато нахвърлях набързо дрехите и лаптопа в сака, който влачех със себе си от началото на това приключение.

— Роуз ми се обади — каза тя и затвори вратата. — Двамата с Дмитрий искаха да разберат дали може да отидат в Сейнт Джордж — да оставят майка ти и Деклан сами в дома на Кларънс. Казах им, че може. Надявам се, че съм постъпила добре.

Аз се спрях, настръхнал за миг, после бавно кимнах.

— Да, мисля, че няма да има проблеми. Алхимиците вече не наблюдават обичайните ти места, след като вече знаят накъде ще потеглиш. А и докато никой не търси Деклан…

— И аз така си помислих — съгласи се Сидни. — Но съм сигурна, че Роуз умира да разбере каква е тази тайна около него.

Преметнах дръжката на сака през рамо, а със свободната си ръка я прегърнах. Усетих малка торбичка, пъхната под мишницата й.

— Мисля, че би трябвало да им кажем, когато всичко това свърши — и когато измислим как да уредим нещата с Нийл. На тях може да им се има доверие… и заслужават да знаят. Знаеш какво означава това за тях.

— Зная. А и независимо от това, какво ще се наложи да направим, за да помогнем на Деклан и Нийл… е, мисля, че ще се нуждаем от съюзници. А те са добри съюзници. Предполагам, че Нийл не е променил решението си, нали?

— Не — отвърнах раздразнено. — Той продължава да се държи като суперморалист и да твърди, че така било най-добре за Деклан.

— Ще го разубедим — каза тя. — След като всичко свърши и Джил се върне при нас.

— След като Джил се върне — повторих. Бентът, който задържаше бушуващия в гърдите ми поток от емоции за Джил, заплашваше да се отприщи. — Господи, не мога да повярвам, че сме невероятно близо. Измина толкова време и аз направо съм обезумял от тревоги за нея.

Сидни стисна ръката ми.

— Зная, зная. Вече сме почти на финала.

— Исках да разкъсам Алисия на парчета — признах си. — Заради това, което е направила. Исках да я изпепеля с духа.

— Но не си го направил, нали? — попита Сидни и очите й се разшириха.

— Не — въздъхнах аз дълбоко. — Исках, но не го направих. Бях предпазлив. Използвах само толкова дух, колкото бе нужно. Оттогава го контролирам.

Усмивката, която озари чертите на Сидни, стопли сърцето и душата ми.

— Толкова се гордея с теб, Ейдриън. Зная, че не ти е лесно.

— Не е — съгласих се. — Но се опитвам. И мисля, че мога да се справя — зная, че мога да се владея. Нямам нужда от лекарства. Просто трябва да обуздавам духа.

Усмивката й помръкна и имах чувството, че ще възрази, но тя ме изненада.

— Аз ще те подкрепям и ще бъда винаги до теб, каквото и да решиш да направиш, до края на дните ни — рече тя и ми подаде торбичката, която стискаше под мишница. — Донесох ти подарък. Е, по-скоро подарък за двама ни.

Отворих я и видях чаша за кафе с логото на „Пайове и разни“.

— О, човече, не мога да повярвам, че си отишла там без мен — подразних я аз.

— Това е за нас — повтори тя. — Първата вещ за бъдещия ни нов дом. Преговарям със Стантън, за да откупя нашата свобода. Когато всичко това свърши, ще си изградим наш живот, Ейдриън. Истински живот.

Любовта, която изпитвах към нея, заплашваше да ме задуши. Оставих на пода багажа и я привлякох в обятията си. Онази глупава чаша внезапно доби огромно значение и докато гледах надолу към моята съпруга, към лицето, което обичах толкова много, можех да си представя бъдещето, което тя описваше — общото ни бъдеще, когато ще можем да постигнем всичко, което желаем. Да започна отново да вземам лекарства, бе нищожна цена за това. Докато имах Сидни, не се нуждаех от духа.

Притиснах я нежно към вратата и я целунах, позволявайки си за кратко да забравя за всичко, което ни очакваше извън тази стая. Съществувахме само ние двамата и този съвършен момент на близост.

— Ти ме караш да вярвам, че всичко е възможно — прошепнах.

— Казах ти и преди — ние сме центърът — промълви Сидни. — И центърът ще издържи.

Целунах я отново, по-дълбоко, а сетне с огромна неохота най-сетне се отдръпнахме един от друг.

— С цялата си душа и сърце подкрепям идеята за истински дом — заговорих и отметнах един кичур от лицето й, — но преди това, моля те , може ли да имаме истински меден месец?

— С най-голяма радост — промърмори моята любима и отново ме целуна. — След като освободим Джил, всичко ще се промени.

Притиснах я още по-силно.

— Тогава, за бога, да вървим да освободим Джил.