Райчел Мид - Рубинения кръг

— Откъде знаеш какво се е случило там? — попитах. Доколкото имах информация, никой не знаеше какво точно са принудени да изтърпяват затворниците в поправителните центрове.

Зоуи не отговори веднага и от притеснението, с което ме погледна, разбрах, че тя все още не е свикнала да има зет вампир.

— Карли ми каза — отрони накрая. — Тя го чула от някакъв млад мъж, който помогнал за бягството на Сидни. Мисля, че се среща с него, така ли е?

Със Сидни се спогледахме изненадано.

— Маркъс? — попитахме в един глас.

— Да — кимна Зоуи. — Мисля, че така се казва.

— Виж го ти, потайното псе — промърморих. За мен беше ясно, че когато двамата се запознаха, той от пръв поглед си падна по по-голямата сестра на Сидни, но нямах представа, че е продължил да се вижда с нея.

— Радвам се, че си говорила с Карли — усмихна се Сидни. — А с мама чувала ли си се?

Зоуи поклати глава.

— Не. Искаше ми се да можех, но татко не ми позволява. Освен това се е постарал условията по развода да са окончателни и необорими.

В гласа й се прокрадна нещастна нотка, която не остана незабелязана за Сидни и мен.

— Искаш ли да се махнеш? — попита Сидни настойчиво. — Искаш ли да се освободиш от тях?

— Още не — отвърна Зоуи. Видя скептичното изражение на сестра си и продължи: — Не, наистина. Не говоря така от страх, нито съм се разколебала. Все още вярвам в каузата… но невинаги одобрявам методите им. Ала това не означава, че съм готова да се откажа. Искам да продължа да уча и да работя с тях… а после, кой знае? — Лицето й леко помръкна. — Обаче бих се радвала да видя отново мама.

— Зоуи! — прогърмя гневният глас на Джаред, който току-що бе забелязал, че тя разговаря с нас. — Ела веднага тук и…

— Пристигна доклад! — възкликна алхимикът по комуникациите. Тя седеше до един пазител, с когото извършваха наблюдението. И двамата бяха със слушалки на главите и лаптопи пред тях.

Пазителят кимна.

— И двата отряда са на територията на лагера — но очевидно районът е миниран.

Сидни стисна ръката ми и около нас се възцари ужасяваща тишина, докато чакахме за повече информация. В съзнанието ми изплува лицето на Алисия, припомних си злобния й присмех, че никога няма да се доберем до Джил.

— Мините са избегнати — обяви пазителят след няколко минути. Всички въздъхнахме облекчено, но напрежението се усили. — В момента се бият с вражеските бойци.

Дори през слушалките чувах пукането и пращенето, докато се предаваха бързите и отсечени съобщения на атакуващите, както и нещо, което звучеше като изстрели. Сидни отново се облегна на мен, а едната й ръка стискаше трескаво малкото дървено кръстче, което й бях подарил преди много време. Минутите се влачеха като часове, а в главата ми пулсираше една-едничка мисъл: трябваше да съм там, трябваше да съм там .

Защо? — ехидно се обади леля Татяна. — Какво щеше да направиш без духа? Съпругата ти няма да позволи да го използваш, забрави ли?

Върху лицето на пазителя внезапно се разля широка усмивка, докато слушаше последното съобщение.

— Вече са в сградата. Горните нива са завзети. Всички бойци на противника са обезвредени и задържани. — Замълча, докато слушаше пристигащата информация. — Няма жертви от наша страна.

В изненадващ миг на солидарност, пазителят и алхимикът удариха дланите си, ала аз все още не можех да споделя радостта им.

— Намерили ли са Джил? — попитах настойчиво. — Освободили ли са принцесата?

Пазителят поклати глава.

— В момента отиват за нея. Държат я в мазето, уредите отчитат топлинно излъчване и там има само един затворник. Всички параметри сочат за морой с нейните ръст и тегло.

Аз направо смазах Сидни в прегръдката си и зарових лице в косата й.

— Свърши. Най-сетне свърши. — Не съм от ревльовците, но усетих напиращите в очите ми сълзи при мисълта, че скоро ще я видя.

— Аз… да. Какво каза?

Извърнах се към алхимика със слушалките и осъзнах, че той говори на някого в другия край на линията, не на нас. Челото му се смръщи и мъжът погледна към нас.

— Някой иска да говори с вас, госпожо Ивашков.

С крайчеца на окото си видях как бащата на Сидни ни метна свиреп поглед, щом чу името.

— С мен? — изненада се Сидни и пое слушалките, които алхимикът й подаваше. Сложи си ги и седна на един стол, за да се включи в разговора, който досега чувахме едностранно. — Какво искаш да кажеш? Разбирам… има ли някаква маркировка? Някакви предмети? Добре… не, може би си прав. Само ме изчакай… идвам. Да.