Райчел Мид - Рубинения кръг

Въпреки молбата й, инстинктът да й помогна бе твърде силен, исках да й вдъхна сили и живот с магията на духа.

— Не — остро повтори тя, отново предугадила намерението ми. — Само ме заведи при захранващ. И пратете хора в дъното на лагера. Там има барака, под която има друг подземен затвор.

— Аз ще я отведа при захранващ — заяви Еди и я поведе нагоре по стълбата. Роуз му помагаше, подкрепяйки Джил от другата страна.

— Ще отида да намеря другите морои — заяви Нийл и понечи да ги последва, ала се спря и погледна към Сидни. — Освен ако не се нуждаеш от помощта ми?

Поклатих глава.

— Аз ще я измъкна от тук. Ти върви да помогнеш на другите.

Дампирите и Джил изчезнаха, оставяйки ме да се погрижа сам за Сидни. Демонът бе останал само с една глава, но аз забелязах дим в коридора. Една от огнените топки бе уцелила врата и дървото се бе подпалило.

— Трябва да се махаме от тук! — изкрещях към Сидни. — Огънят може да се разпространи. Джил е в безопасност.

— Няма да позволя това изчадие да се развилнее наоколо! — извика в отговор Сидни. Една добре насочена огнена топка едва не изпепели оставащата глава, но чудовището я отбягна само на сантиметър в последната секунда. Създанието изрева от бяс, едно от пипалата му се изстреля прекалено бързо и Сидни не съумя да отскочи. То се уви около крака й и я събори на пода. Демонът скоростно забърза към нея, а последната глава се надигна триумфално, готова да я залее с киселината.

Направи нещо! Направи нещо! — изкрещя ми леля Татяна.

Ала нямах какво да хвърля с помощта на телекинеза, нито растения, които да призова, както би направила Соня. Това бе реалният свят, а не сън. Духът не беше магия, с която да се сражавам, а цялото ми същество крещеше, че трябва да действам. Сидни — моето сърце, моята любов, моята съпруга — беше на секунди от смъртта. С радост бих я закрил с тялото си, ала и за това нямаше време. Разполагах само с частица от секундата да реша, затова изиграх последния си коз.

— Спри! — заповядах на демона.

Духът изригна в мен и аз изпратих вълна на внушение към чудовището в отчаян опит да го подчиня на волята си. Никога не бях правил нещо подобно. Дори не знаех дали е възможно. Създанието наистина се спря, което ме накара да си помисля, че то навярно има способност да усеща и вероятно може да бъде контролирано. Но само вероятно . Защото, при все че демонът ми се подчини, аз усещах как контролът ми се изплъзва и то отново нададе мощен рев, готово да изстреля смъртоносната киселина. Колкото по-силна воля притежава дадено същество, толкова по-трудно му въздейства внушението. Демоните навярно бяха от съвсем различна порода, защото аз вече бях почерпил огромна енергия от духа, а ефектът бе почти незначителен.

— Още, още! — изкрещя леля Татяна.

Извлякох последните резерви на духа, достигайки до глъбините на душата си, събрал цялата си жизнена енергия, цялата си воля. Това беше много повече, отколкото бях използвал в съня с Олив — почти толкова, колкото когато върнах Джил от света на мъртвите. Духът изпълни всяка частица от съществото ми, караше ме да се чувствам много по-велик, отколкото предполагах, че е възможно, почти като бог. Насочих тази сила към демона, напрягайки волята си докрай, докато крещях неистово заповедите си:

— Пусни я! Назад!

Демонът се покори.

Пипалата му освободиха Сидни, която бързо скочи на крака. Огромна огнена топка се появи върху дланите й, а демонът, подвластен на внушението ми, беше лесна мишена и тя унищожи последната му глава. Тялото на създанието се разпадна на фина черна пепел. Духът продължаваше да гори ярко в мен, изпълвайки ме с величавия триумф на непобедимо божество. Сидни притича до мен и улови ръката ми.

— Ейдриън, освободи я — рече тя. — Всичко свърши. Ти успя. Освободи магията!

Никой друг не притежава подобна сила — заговори леля Татяна. — Усещаш ли я? Не се ли чувстваш по-жив от всякога? Нима искаш всичко това да изчезне?

Тя беше права. С подобна сила можех да сътворя чудеса. Стригои, Воини, дори демоните: нито един враг не можеше да ми устои. Не се нуждаехме от сребърни колове, нито от ваксината на Соня. Аз можех да постигна всичко. Можех сам, без ничия помощ, да спася нашите хора.

— Ейдриън, Ейдриън!

За миг не познах на кого принадлежи гласът. Бях толкова погълнат от силата — мощ, която ме изгаряше. Едно лице изплува пред замъгления ми поглед — човешко лице с руса коса и кафяви очи, но аз не го познах.