Райчел Мид - Рубинения кръг

Тя поклати глава и успя да се усмихне слабо, макар че виждах болката в очите й.

— Повечето бяха твърде изнервени, задето се налага да бъдат около мен толкова дълго. Алисия бе поставила нещо като условие в онази магия… със създанието. Всеки ден имаше кратък интервал от време, когато някой можеше да влезе в килията ми, да ме упои, да остави храна и кръв и да излезе. Те никога не се задържаха дълго — мисля, че прекалено много се страхуваха да не останат блокирани от демона вътре с мен.

— Съжалявам — повторих аз. — Иска ми се да те бяхме спасили по-рано.

Джил ме прегърна.

— Зная, че се опитвахте. Можех да виждам през връзката и…

— Сладкишче?

Захранващият се отдръпна. Ейдриън гледаше към нас с бистър и ясен поглед. Джил извика и се хвърли в прегръдките му с лице, окъпано в сълзи. Моите също рукнаха, неспособна да ги сдържа при тази сърцераздирателна и дългоочаквана среща.

— Ти си добре — пророни той пресекливо и обхвана лицето й между дланите си. — Ти си добре. Толкова се тревожех. Нямаш представа. Мислех, че съм те разочаровал…

Джил се разплака още по-силно.

— Ти никога не си ме разочаровал. Никога.

Аз също исках да се хвърля в обятията на Ейдриън, но изчаках, за да се насладят те на този момент. Любовта, която споделяхме с Ейдриън, беше могъща и непоклатима и аз знаех, че ще продължи до края на дните ни, без значение какво ни очаква занапред. Но обичта между него и Джил, тази братска обич, родена от духа, също беше огромна и силна. Знаех колко много страдаше той, задето е принуден да бъде далече от нея.

Звукът на затръшваща се врата на кола привлече вниманието ми. Погледнах към другия край на импровизирания паркинг тъкмо навреме, за да видя баща ми и Зоуи да слизат от една кола — заедно със Стантън. След бърз поглед, за да се уверя, че Ейдриън и Джил ще бъдат добре и без мен, се отправих натам, за да пресрещна алхимиците.

— Сидни — рече Стантън вместо поздрав. — Изглежда, че тази твоя операция мина благополучно. Предполагам, че ще ми съобщиш останалите две имена.

— Чарлин Хамптън и Юджин Ли — отвърнах незабавно. Стантън си ги повтори и мигом извади мобилния си телефон.

— Много добре. Ще се погрижа да бъдат проверени.

— А какво става с останалата част от споразумението ни? — настоях аз.

— Не е минало много време — напомни ми тя. — Но успях да постигна компромисно решение — за теб. Останалите лидери на алхимиците се съгласиха да не те преследват повече. Ти и твоят ъ… съпруг можете да се върнете спокойно в нашия свят и да правите това, което желаете. — Само малката бръчка на челото й, съпровождаща безстрастния и хладен тон, с който изричаше думите, беше единственият признак колко отблъскваща бе за нея подобна перспектива.

— Наистина ли? — попитах. — Двамата с Ейдриън сме свободни? Никой няма да ни шпионира, нито ще наднича иззад рамото ни?

Челюстта на баща ми увисна.

— Толкова свободни, доколкото всеки е свободен на този свят — отвърна тя мрачно. — Честно, мисля, че решението беше облекчение за тях. Ти си твърде голямо главоболие, Сидни Ивашков.

Противно на волята си, се усмихнах.

— Ами другите? Останалите затворници?

— Амнистията важи и за тях — ако ми предадеш информацията, с която разполагаш — добави тя. — Но не мога да дам никакви гаранции за бъдещето на поправителните центрове. Този проблем е много по-сложен.

На мен не ми се струваше толкова сложен, но свободата за мен и останалите, които бяха страдали в поправителния център, беше огромно постижение и истински дар на съдбата — при условие че алхимиците удържат на думата си.

— Наистина мисля това, което казах за съмненията ми относно съществуването на поправителните центрове в този им вид — продължи Стантън. — И възнамерявам да се заема с този проблем. Ние имаме нужда от наказателна и дисциплинарна система — както в извънредния случай с нелегалните татуировки — но очевидно има правила и процедури, които трябва да бъдат преразгледани, за да не се стига до крайности.

— Благодаря ви, госпожо — промълвих аз. Надявах се, че не бях сгрешила в преценката си за нея и тя казва истината. — Ще ви изпратя данните от лаптопа.

— Отлично. А сега ме извинете за момент, трябва да се погрижа за госпожа Хамптън и господин Ли. — Набра един номер на мобилния си телефон и се отдалечи, оставяйки ме в донякъде неловка ситуация, в компанията на баща ми и Зоуи.

— Не зная с какво си я прилъгала — изръмжа баща ми. — Но няма начин алхимиците да ви оставят да се измъкнете просто така, ти и онази отвратителна твар. Някои може да смятат, че това е допустимо, но други не мислят така.