Джош Малерман - Червеното пиано

— Е, няма да е задълго.

Под палтото си Филип разкопчава панталоните си и ги плъзга надолу.

Това действие е истинско мъчение за него. Елън го инжектира.

Ефектът не е мигновен, но идва достатъчно скоро, за да може той да се отпусне вътрешно, и Филип отново осъзнава колко силно е лекарството, което е получавал в „Мейси Мърси". Това е вторият най-дълъг период, който е прекарвал без него, и няма желание да понася това отново.

Но запасите им не са големи.

— Колко дълъг е преходът? — пита Елън, очевидно притеснена.

— Автобусът ще ни остави в Уолвис Бей. Мястото е на брега. Оттам? Три дни. Ще купим храна и вода в Уолвис — отвръща Филип.

— Знаеш ли — казва Елън, — понякога ми се струва, че вече мога да го чуя.

— Звукът — казва Филип. Това не е въпрос.

— Да.

— Така действа той — казва Филип, чувствайки се по-силен, вече изправен на мястото си. — Не съм спирал да го чувам от мига, в който ни го пуснаха в студиото.

— Страхотно — кимва Елън. — Значи казваш, че си съсипал живота ми?

Филип се усмихва.

— Ела тук.

Елън се навежда към него.

— По-близо.

Тя го прави.

Филип я целува по ухото.

— Това е хубава песен — прошепва й той.

— О, нима? Можеш да ме убедиш в много неща, Филип Тонка, но не и в това.

Филип се обляга назад на мястото си.

— Това е хубава песен, защото звучи така, както се чувства музикантът, който я изпълнява.

Елън поклаща глава, не.

— Ако този музикант се чувства така — казва тя, — значи отиваме да се срещнем с един луд.

Филип поклаща глава на свой ред.

— Музикантът не е човекът в мината — казва той. — Той е някой много по-възрастен от него.

Пустинята замръзва през нощта. Но този път Филип е по-добре подготвен. И има жена до себе си. Двамата се топлят взаимно. Сгушени под одеялата, чантите и дрехите си, спят близо до огъня, който осветява една малка част от това, което се струва на Елън като безкраен катран, от пустинята до небето.

Заспиват и се събуждат от звука. Филип, изпитващ отново силна болка, се протяга към слушалките и подава единия чифт на Елън. Те покриват ушите си, но звукът е силен, все още ги разтърсва, като пръсти, които удрят и настояват: пуснете ме да вляза , ПУСНЕТЕ МЕ ДА ВЛЯЗА!

Над главите им небето е беззвездно мрачно, винаги като полунощ, черно, затъмнено от мъгла. Тук има и други звуци. Драскане. Насекоми. И шумове, които приличат на стъпки от ботуши, мисли си Елън. Военни ботуши. Бавните, влачещи се крака на древни войници, пробудени отново за живот.

Втората нощ, след ден на изтощителен преход в пустинята, прекарват в една от сградите, останали тук от миньорите от двайсетте и трийсетте години. Би могла да е двустайна къща, ако бе разделена по този начин. Вместо това тя представлява открито пространство, без вътрешни стени, в което вероятно някога е имало бюра, документи, чекмеджета и много инструменти за почистване и увеличение, които са били използвани за определяне на най-хубавите диаманти.

Сега има само пясък.

Пясъкът се е натрупал достатъчно високо, за да прелее през прозорците, свързвайки вътрешността на сградата с външната пустиня. Елън и Филип изравняват достатъчно широко пространство, за да има къде да спят, и лягат един до друг върху одеяло, загледани към тъмния покрив. Отвън луната и звездите създават достатъчно светлина, за да придадат на пустинята усещане за белота. Сякаш пясъкът променя цвета си, докато слънцето се скрива зад хоризонта и луната разкрива по-бледите зърнести песъчинки.

Тази постройка не се виждаше от маршрута, по който бе минал взводът, докато проследяваха следите от копитата до мината. Но Филип познава тукашния пейзаж.

Петте дюни, издигнати като пръсти, като ръката на Полифем, очертаващи входа на мината, където Филип някога видя Рос да плува и да го подканва в прохладната вода.

Ще видят ли още нещо утре? Или ще прилича просто на… изоставена дупка в пясъка?

Точно преди да заспят, звукът се връща.

Докато повръщат, Филип се опитва да проследи в мислите си пътя си през коридорите, до стаята, където висяха рогата и копитата, до килията отвъд нея.

Приятелите му трябва да са някъде наблизо. Но няма да е лесно да открие мястото.

Заспива, представяйки си коридори, водещи надясно и наляво, и многобройните решения, които ще трябва да вземе долу.

Когато слънцето изгрява, завежда Елън до един от прозорците и й посочва петте дюни в далечината.

И пустинята, цялата, сякаш потръпва от ужасяваща, невидима сила, докато те събират нещата си, напускат малката сграда и се отправят към целта си.