Джош Малерман: Червеното пиано

Това е художествено произведение. Имената, персонажите, местата и случките са плод на авторовото въображение или са използвани с художествена цел и не са замислени като действителни. Всяка прилика с реални събития, места, организации или личности, живи или починали, е чисто съвпадение.

През май 2012 г. групата ми „Хай Стрън" тъкмо бе приключила с концерта за представянето на албума ни Posible ó Imposible , оставих микрофона обратно на стойката и с Дерек (барабаниста) излязохме от бара. От сенките на заведението се появи една палавница, великолепен чифт яркозелени очи и толкова дълги крака, че се загубих по пътя, докато ги оглеждах. Тя заговори първа. „Имаш ли още от тази боя за лице?"

Преди шоуто се бях изрисувал с маркер. Прости рисунки. „Да", казах и бръкнах в джоба на якето си. Но мацката се пресегна, хвана лицето ми с две ръце и отърка своето в него.

Voilа . Боядисано лице. И началото на нещо ново.

Тази книга е за Алисън Лаако, която получаваше „Колелото на лудостта" парче по парче, искра по искра, тъй като всяка вечер я засипвах с резултата от ентусиазираното си писане през деня.

Затова винаги ще има пътека, следи в прахта, оставени — може би — от колело, които ще водят от нея към мен, после към книгата и обратно към нас.

Това ми харесва.

Винаги ще знаем в коя посока се върти колелото.

Обичам те, Алисън.

1, 2, 3, 4. .

Пациентът е буден. Песента, която пише, заглъхва… сякаш, докато е спал, тя е звучала непрекъснато, повтаряла се е отново и отново… саундтракът на неговия невероятно дълъг, немислим покой.

Той помни всяка подробност от пустинята. Първото нещо, което вижда, е човек. Този човек е лекарят.

Каки панталоните и хавайската риза не са типичното облекло за лекар, но сияещото познание в очите му го издава.

— Ранен си много лошо.

Гласът му е увереност. Гласът му е контрол.

— Нараняването ти е без аналог, редник Тонка. Преживял си нещо толкова… — вдига свитите си в юмруци ръце високо до гърдите си, сякаш се опитва да хване губещата му се дума, — нередно.

Филип открива в мъжа, стоящ на крачка от края на леглото му, повече от медицина. Силна, стройна физика. Неестествено съвършена коса, кожа, лишена от бръчки, като пустинна дюна.

Този лекар е военен.

— Сега — продължи той, — нека ти обясня защо е толкова невероятно трудно да стане това.

Филип не може да огледа добре стаята, в която се намира. Границите на зрението му са замъглени. От колко време е тук? Къде е това тук ?

Но лекарят не отговаря на незададени въпроси като тези.

— Ако бе счупил само китките и лактите си, може би щяхме да предположим, че си паднал, че си се ударил в земята по някакъв начин. Но ти си си счупил раменната кост, лъчевата кост, както и лакътната кост; радиалните израстъци; коракоидния процес, трохлеите и всяка от двайсет и седемте кости в ръцете си.

Усмихва се. Усмивката му казва, че Филип трябва да сподели изумлението му.

— Не очаквам да знаеш имената на всички кости в човешкото тяло, Филип, но ти казвам, че не просто си си счупил китките и лактите. Счупил си почти всичко.

Внезапен шепот от място, което Филип не може да види. Може би гласове в коридора. Опитва се да извърне глава, за да погледне.

Но не успява. Изобщо не може да мръдне врата си.

Отваря уста, за да каже нещо, за да каже, че не може да помръдне, но гърлото му е сухо като летен пясък. Затваря очи. Вижда следи от копита в онзи пясък.

— Сега… Ако беше счупил само дланите и ръцете си нагоре, бих могъл да си представя инцидента, който си претърпял; бих казал например, че си пострадал от преса, някакъв вид менгеме; вероятно и двете ти ръце са били поставени на маса, когато върху тях е била стоварена тежест. Но разбира се, не само те са счупени. Бедрените кости, големите пищяли и малките пищяли и на двата ти крака също са потрошени, както и капачките, медиалните епикондили, двата втори шийни прешлена (което би трябвало да е достатъчно, за да предизвика кома) и почти всички от двайсет и шестте кости на всяко от ходилата ти.

Лекарят говори с такава свобода, движи се като толкова здрав човек, че в сравнение с него Филип се чувства като пародия на човешко същество.

— Предполагам, че е възможно да се пресъздаде сцената, да бъдеш поставен на ръба на канара, с ръце и крака, висящи над бездната, докато нещо с толкова ужасяващо жестока форма, достатъчно изкривено, за да се свърже с всяка от гореспоменатите кости, пада от небето и ти причинява най-агресивното множество от фрактури, които някога съм наблюдавал. Но не. Неволите ти не свършват тук.