О. Хенри: Пиано без пиано

Останах да пренощувам в овцефермата на Ръш Кини при Пясъчния разлив на река Нуейсес. С господин Кини не бяхме се виждали изобщо до минутата, когато аз извиках „Ало!“ от коневръза му. Но от този миг до заминаването ми на другата сутрин ние според тексаския кодекс вече бяхме истински приятели.

След вечеря измъкнахме с фермера столовете си от двустайната къща на балкончето, покрито с чапарал и саквиста и без дюшеме. Задните крака на столовете ни потънаха дълбочко в добре трамбована глина и ние, облегнати на брястовите подпори на балкончето, запушихме от местния тютюн и подхванахме приятелски разговор за проблемите на света.

Да се предаде с думи завладяващото очарование на тази вечер в прерията е безнадеждна работа. Иска се голяма дързост от разказвача, който би се наел да опише тексаска нощ в ранна пролет. Ето защо ще се ограничим само с изреждане.

Фермата се намираше на билото на полегат склон. Безбрежната прерия, разнообразявана от долове и тъмни петна храсталак и кактуси, ни заобикаляше отвред като тъмна купа, на чието дъно ние седяхме като утайка. Небето ни покриваше като тюркоазена завивка. Чудният въздух, наситен с озон и сладък от мириса на диви цветя, оставяше приятен вкус в устата. На небето грееше голямо, кръгло меко светило и ние знаехме, че това не е луната, а матовият фенер на лятото, дошло да подгони на север плашливата пролет. В най-близката кошара кротко лежеше стадо овце — само рядко те се вдигаха шумно и изпаднали в безпричинна паника, се струпваха на куп. Чуваха се и други звуци: глутница койоти виеха пронизително отвъд кошарата за стригане, а във високата трева писукаха козодои. Но дори тези дисонанси не помрачаваха звънливите трели на присмехулниците, които се носеха от десетките близки храсти и дървета. Щеше ти се да се повдигнеш на пръсти и да се опиташ да докоснеш звездите, които висяха толкова ярки и тъй осезаеми.

Съпругата на господин Кини, млада отракана жена, остана в къщата. Заради домакинските задължения, които, доколкото забелязах, тя изпълняваше с бодро и доволно самочувствие.

Бяхме вечеряли в едната стая. След малко до нас долетя неочаквано вълна превъзходна музика. Доколкото мога да съдя за изкуството на пианиста, изпълнителката на тази прекрасна фантазия беше овладяла всички тайни на клавиатурата. Пианото, а и това великолепно изпълнение ми се сториха несъвместими с тази невзрачна фермица. Недоумението ще да се е изписало на лицето ми, защото Ръш Кини се разсмя меко, както се смеят южняците, и ми кимна през дима на цигарите ни, осветен от луната.

— Много рядко се случва да слушаш такива приятни звуци в овцеферма — отбеляза той. — Но аз не виждам защо да не се занимаваме с изкуство само защото живеем в такава пустош. Тук животът е скучен за всяка жена и ако малко музика може да го направи по-приятен, защо да я нямаме? Аз така гледам на тези неща.

— Много мъдро и благородно — съгласих се аз. — Още повече, че госпожа Кини свири толкова добре. Аз не съм запознат с музикалната наука, но все пак мога да кажа, че тя е необикновено добра изпълнителка. Има техника и необичайна въздействена сила.

Луната, както се досещате, грееше много силно и аз видях на лицето му доволно и някак напрегнато изражение, сякаш криеше нещо, което му се щеше да сподели.

— Вие сте дошли откъм разклона Двата бряста — подзе многообещаващо той. — Там сигурно сте забелязали от лявата си страна запусната постройка под самотно дърво.

— Забелязах — казах аз. — Наоколо се въргаляха диви прасета. По изпочупените огради разбрах, че там не живее никой.

— Та точно там започна тази музикална история — каза Кини. — Ако нямате нищо против, мога да ви я разкажа, докато си пушим. В тази къща живееше старият Кал Адамс. Той имаше около осемстотин породисти мериноски и една дъщеря — чиста коприна и хубава като нова юзда на трийсетдоларово конче. От само себе си се разбира, че аз бях виновен, или поне донякъде, че висях непрекъснато във фермата на стария Кал, когато успявах да се откъсна от стригането на овцете и грижите за агнетата. Тя се казваше Марила, госпожица Марила. И аз правех сметка по двойното правило, че на нея й е писано да стане стопанка и господарка на ранчо Помито, собственост на Р. Кини, ескуайър, в което сега се намирате като желан и почетен гост.

Трябва да ви кажа, че старият Кал с нищо не се отличаваше като овцевъд. Беше дребен, попрегърбен човек с побелели бакенбарди и страшно отвързан език. Беше толкова незабележим в професията си, че скотовъдците дори не го мразеха. А щом един овцевъд не е способен да преуспее толкова, че да предизвика ненавист у скотовъдците, той има всички изгледи да умре неоплакан и може би дори неопят.