О. Хенри: Изкуството и мустангът

От пустошта се беше пръкнал художник. Дарбата, чиято коронация сама по себе си е демократична, бе сплела венец от вечнозелен дъб за челото на Лони Бриско. Изкуството, което търси излаз в краищата на пръстите на каубой или на полуграмотен император, този път бе избрало за свой посредник Каубоя художник от Сан Саба. Резултатът, измазано платно седем на дванайсет фута, висеше в златна рамка във фоайето на Капитола.

Законодателното събрание беше в сесия; главният град на най-големия западен щат се радваше на оживена дейност и на облаги, с каквито събранието на най-мъдрите го удостояваше. Хотелите трупаха лесни доларчета от палавите законодатели. Най-големият западен щат, същинска империя по площ и природни богатства, се бе надигнал и заличил старото клеймо за диващини, закононарушения и кръвопролития. Животът и имотът тук бяха защитени както никъде в развратните градове на упадъчния Изток. Възглавничните покривчици, черквите, плюскането на ягоди и неприкосновеността на личността се радваха на широко разпространение. Всеки пришълец можеше да дрънка безнаказано врели-некипели или да излага възгледите си за културата. Изкуствата и науките получаваха широка подкрепа и субсидии. Ето защо, полагаше се законодателното събрание на този велик щат да отпусне средства за закупуване на безсмъртното платно на Лони Бриско.

Районът Сан Саба рядко бе давал принос за популяризирането на изящните изкуства. Неговите синове нямаха равни в бойното изкуство, мятането на ласо, боравенето с уважавания „Колт“, безстрашието си на покер и среднощните опити да извадят някои градове от никому ненужната летаргия; ала досега районът не се славеше като бастион на естетиката. Но четката на Лони Бриско заличи тази несправедливост. Тук, сред варовиковите скали, сочните кактуси и изсъхналата трева на тази безводна долина се бе родил каубоят художник. А защо се е влюбил в изкуството? — този въпрос не буди нито спор, нито съмнение, някоя спора на вдъхновението ще да е прескочила в него въпреки сушавата почва на Сан Саба. Капризният творчески дух навярно го е подтикнал към изява, а после е седнал сред нажежените бели пясъци да наблюдава неговата дяволита рожба. Защото картината на Лони, разглеждана като произведение на изкуството, несъмнено би прогонила всяка черна грижа от душите на критиците.

Платното — може да се каже почти панорамно — представяше типичен западен пейзаж, в който вниманието привличаше централната животинска фигура — препускащ жребец в естествен размер, буен и с пламнали очи, откъснал се с луд бяг от стадото, което, сподирено от типичен каубой, заема втория план в дясната част на платното. В самия пейзаж личаха подходящи и точни аксесоари. Пропорционално разположени се виждаха вечно зелен дъб, мескит и дива круша. Юка с восъчните си цветове, събрани в гъста розетка, голяма колкото ведро, придаваше свежа красота и разнообразие. В далечината е вълнообразната прерия, насечена от прекъсващи се потоци, характерни за района, покрай които е тъмнозеленото на дъбовете и брястовете. В предния план под светлозелените диви круши лежи навита колоритна гърмяща змия. На трето място в платното стои ултрамарин и червеникаво — типичното западно небе с бягащи перести облаци, които не носят дъжд.

Картината стоеше между две гипсови колони в просторния коридор, близо до вратата на камарата на представителите. Граждани и законодатели — къде по двама, къде на групи, а понякога и на тълпи — се спираха пред нея да я гледат. Мнозина, може би повечето от тях, познаваха отблизо прерията и лесно си спомняха този пейзаж. Стари говедовъди, обвеяни от спомени и много доволни, се разговаряха с братя на някогашни следотърсачи за дните, които платното извикваше в съзнанието им. Изкуствоведите в града се брояха на пръсти, но не се чу някой да говори за колорит, перспектива и светоусещане, както обичат да плямпотят на Изток, когато искат да ударят някой по-амбициозен художник. „Това е голяма работа“ — възкликваха повечето хора и се възхищаваха на златната рамка — по-голяма не бяха виждали.

Най-запаленият поклонник на платното беше сенаторът Кини. Именно той най-често се изказваше и твърдеше с глас на конеукротител, че ще падне незаличимо петно върху името на големия щат, ако не се отблагодари както подобава на гения, възпроизвел с това безсмъртно платно картина, типична за богатите източници на богатство на нашия щат, за неговия разцвет, земя и… ъъъ… едър добитък.