О. Хенри: Съвест в изкуството

— Все не мога да накарам съдружника си Анди Тъкър да се придържа в етичните рамки на неопетненото мошеничество — сподели веднъж с мен Джеф Питърс.

Анди има толкова богато въображение, че е невъзможно да бъде почтен. Той изобретява такива мошенически, такива свръхфинансови способи за добив на пари, че до тях не би прибягнала дори железопътната компания.

Самият аз не мога да взема от човека и долар, без да му дам нещо в замяна — да речем, накит от фалшиво злато или градински семена, или мазило против лумбаго, или борсови книжа, или боя за печка, или в краен случай пукната глава. Изглежда, моите деди произхождат от Ню Ингланд и аз съм наследил нещичко от техния силен и упорит страх от полицията.

Виж, родословното дърво на Анди е друго. Ако рече да проследи произхода си едва ли ще стигне по-далеч от някоя финансова корпорация.

Онова лято, когато кръстосвахме Средния Запад и работехме в долината Охайо, тоест пробутвахме семейни албуми, прахове против главобол и хлебаркоизтребител, на Анди му хрумна нова финансистка комбинация.

— Джеф — казва той, — време е, струва ми се, да зарежем тия бостанджии и да насочим вниманието си към нещо по-хранително и плодотворно. Продължаваме ли да снимаме задниците им за нищо пари, ще ни излезе име, че фалшифицираме природата. Какво ще кажеш да се навреме във въртопа на небостъргачите и да потърсиме по-едър дивеч.

— Ами ти ми знаеш особеностите — казвам аз. — Аз предпочитам чистия, небеззаконния стил на работа, който практикуваме сега. Когато взимам пари, обичам да оставям в ръцете на ближния нещо по-осезателно, та да му се радва и да отвлича вниманието му, за да не ме следи на коя страна съм тръгнал. Но ако си измисли нещо по-интересно — казвам му, — нека да го чуем. Аз не съм чак толкова привърженик на дребното мошеничество, за да откажа, ако ми се предложи нещо по-добро.

— Аз замислям — казва Анди — да устроя скромна ловна хайка — без рогове, без хрътки и без фотокамери — сред голямото стадо американски Мидас, които на простонароден език се наричат питсбъргски милионери.

— В Ню Йорк ли? — питам аз.

— Не, драги — казва Анди. — В Питсбърг. Те се въдят най-вече там. Ню Йорк не им понася. Там те ходят само от време на време, тъй като това се очаква от тях. Питсбъргски милионер в Ню Йорк е като муха в чаша горещо кафе — само привлича вниманието и развързва езиците, но това не му е приятно. Ню Йорк само му се присмива, задето е хвърлил толкова пари в този град на сноби и присмехулници. А истината е, че там той не харчи почти нищо. Веднъж ми попадна равносметката на един жител на Питсбърг, който разполага с петнайсет милиона, след като е прекарал десет дена в Ню Йорк. Ето и самата равносметка:

Ж.п. билет отиване и връщане — 21,00 $

Такси до хотела и обратно — 2,00 $

Хотелска сметка (по 5 $ на ден) — 50,00 $

Бакшиши — 5750,00 $

Всичко — 5823,00 $

— Ето ти гласът на Ню Йорк — продължава Анди. — Този град не е нищо повече от оберкелнер. Бутнеш ли му прекалено много, той те изпраща до вратата и ти се присмива заедно с пиколото. Ето защо, когато гражданинът на Питсбърг иска да харчи и да се радва на живота, той си стои в града. И там именно трябва да го търсим.

И тъй, казано с две думи, скатахме с Анди нашите албуми, хлебаркоизтребителя и антипирина в килера на един приятел и потеглихме за Питсбърг. Анди нямаше предварително съставена нарочна програма за беззаконни и насилнически действия, но беше убеден, че когато се стигне до акция, неговата аморална природа ще се окаже на висотата на положението.

Анди взе под внимание моите представи за самосъхранение и честност и обеща, че ако аз взема активно и опасно участие в някоя замислена от него работица, той ще се погрижи жертвата да получи нещо, което се възприема със зрението, обонянието и вкуса, тъй че моята съвест може да бъде спокойна. След това уверение аз вече не изпитвах никакви угризения и се впуснах с весело сърце в мръсната игра.

— Анди — казвам му, докато се промъкваме през дима на сгуриената пътека, която наричат Смитфийлд Стрийт, — а ти помисли ли как ще завържем познанство с тези царе на кокса и чугуноизстисквачи? Не че подценявам способността си да се държа в общество и да си служа с виличката за маслини и ножа за торти, но да проникнеш в салоните на тукашните потребители на евтини пури е комай доста по-трудно, отколкото си го представяш.

— Ако нещо ни попречи да се сближим с тях — казва Анди, — то ще е само нашата изискана потомствена култура. Питсбъргските милионери са простовати, добродушни, непретенциозни, демократични хора. Вярно, те са груби, но пък крайно неучтиви. И макар да са много шумни и нешлифовани в държанието си, под това се крие голяма доза нелюбезност и неучтивост. Почти всеки от тях произхожда от низините — казва Анди — и ще си остане там, докато градът не се снабди с димоочистители. Ако започнем да се държим просто и непринудено, не отбягваме кръчмите и вдигаме шум около себе си, колкото се вдигна около вносното мито за стоманени релси, нищо няма да ни струва да намерим път към тези хора.