О. Хенри - От любов към изкуството

Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки.

Това е изходната ни точка. В този разказ ще направим извод от нея и същевременно ще докажем, че тя е неправилна. Това ще бъде нещо съвсем ново в логиката, а като литературен похват — малко по-старо от Великата китайска стена.

Джо Лараби, израсъл сред дъбовите гори и равнините на Средния Запад, имаше неудържимо влечение към изобразителното изкуство. Още на шест години той беше нарисувал градската помнена станция и един от видните граждани, забързан покрай нея. Плодът на това творческо усилие беше поставен в рамка и изложен на витрината на аптеката редом с един необикновен кочан царевица, в който редовете на зърната бяха тек. Когато навърши двадесет години, Джо, с небрежно вързана вратовръзка и грижливо стегната кесия, замина за Ню Йорк.

Дилиа Карудърз, която живееше на Юг в едно оградено с борове селище, правеше такива чудесии с някакви си шест октави, че роднините й събраха достатъчно парици в панамената й шапка, за да иде „на Север“ и „да завърши“. Те нямаха представа как точно ще за… впрочем за това именно ще разкажем.

Джо и Дилиа се запознаха в едно ателие, където се събираха студенти по живопис и музика, за да разменят мисли за светлосенки, Вагнер, музика, творби на Рембранд, картини, Валдтонфел, стенни тапети, Шопен и Улонг.

Джо и Дилиа се влюбиха или се залюбиха — както предпочитате — и скоро се ожениха, защото (виж по-горе), когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки.

Господин и госпожа Лараби си взеха квартира и започнаха да се занимават и с домакинство. Квартирната им беше самотна и отдалечена — нещо като най-ниския си бемол в левия край на клавиатурата. Но те бяха щастливи. Защото бяха отдадени на изкуството си, отдадени и един на друг. И моят съвет към богатия младеж е: продай имота свой и раздай на бедните… или по-добре на портиера, за да те пусне да живееш в такава квартирка със своето Изкуство и своята Дилиа.

Живеещите в квартирки несъмнено ще се подпишат под моята декларация, че истинското щастие принадлежи само тям. Дом, в който цари щастие, не може да бъде тесен: нека скринът се прекатури и стане билярдна маса; нека дъската над камината се превърне в кресло, писалището — в спалня за гости, мивката — в пианино; нека четирите стени ви захлупят, ако щат — нали вие със своята Дилиа ще останете между тях! Но ако в дома ви няма щастие, какво от това, че ще бъде толкова широк и просторен, че да влизате в него през Златата врата, да окачвате шапката си на нос Хатерас, пелерината — на нос Хорн и да излизате през Лабрадор?

Джо учеше живопис в класа на великия Маестро — не може да не сте чували за него. Уроните му пръскат светлина, парите, които взема за тях, извикват сянка на лицето и може би затова той се слави като майстор на светлосенките. Дилиа учеше при Розенщок — знаете с каква широка известност се ползува този смутител на покоя на клавишите.

Джо и Дилиа бяха много щастливи, докато имаха пари. Така е винаги… но нека не бъдем цинични. Всеки от тях си беше поставил ясно определена цел. В скоро време Джо трябваше да започне да рисува такива платна, за които да се изпопребиват стари джентълмени с тънки бакенбарди и дебели портфейли. Дилиа пък трябваше да овладее музиката, а после така да се пресити от нея, че ако види едно непродадено място в партера или в ложите, да се оттегля капризно в апартамента си, да си похапва раци и под претекст на заболяло гърло да отказва да излезе на сцената.

Но най-хубавото от всичко според мен беше техният живот в квартирката: дългите, увлекателни разговори след уроците през деня, приятните обеди и леките закуски, споделянето на честолюбиви мечти — при което всеки виждаше не само своите успехи, но и успехите на другия, — взаимната помощ и вдъхновение и — простете ми липсата на артистичност — сандвичите със сирене и маслини в единайсет вечер.

Но след време високо развятото знаме на Изкуството увисна. Това се случва понякога, макар и не по вина на знаменосеца. Всеки изнася, а никой не внася, както казват грубите материалисти. Не достигаха пари да се плаща на господин Маестрото и на хер Розенщок. Но когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки. И тъй Дилиа заяви, че трябва да дава уроци по музика, за да има какво да къкре на котлона.

Няколко дни поред тя излиза да търси ученици. И ето че една вечер се върна с повишено настроение.

— Джо, мили мой — възкликна тя радостно, — вече имам ученичка.