О. Хенри: Любовта на борсовия посредник

Питчър, довереният чиновник в кантората на борсовия посредник Харви Максуел, допусна на инак безизразното му лице да се изпише известно любопитство и изненада, когато в девет и половина работодателят му влезе живо в кантората, придружен от младата си стенографка. С едно отривисто „Добрутро, Питчър“ Максуел се засили към своето бюро, като че имаше намерение да го прескочи, и потъна в огромния куп чакащи писма и телеграми.

Младата дама беше стенографка при Максуел от една година. В нейната красота решително нямаше нищо стенографско. Тя бе отминала съблазънта на пищната прическа а ла Помпадур. Не носеше нито огърлици, нито гривни, нито медальони. Нямаше вид на жена, готова всеки миг да приеме покана за ресторант. Сивата й семпла рокля прилягаше послушно и скромно по тялото. В строгия й черен тюрбан бе затъкнато златистозелено папагалово перо. Тази сутрин лицето й бе озарено от мека, свенлива светлина. Очите и блестяха мечтателно, страните й напомняха разцъфтели праскови, а щастливото й изражение говореше за приятни спомени.

Питчър, който все още я наблюдаваше със сдържано любопитство, забеляза, че тази сутрин тя се държеше по различно. Вместо да влезе веднага в съседната стая, където беше бюрото й, тя се бавеше колебливо в предното помещение. По едно време дори пристъпи до бюрото на Максуел — достатъчно близо, за да може той да я забележи.

Но зад бюрото седеше вече машина, не човек; един затънал в работа нюйоркски борсов посредник, привеждан в движение от бръмчащи колела и развиващи се пружини.

— Е, и? Какво има? — попита рязко Максуел. Отворената поща лежеше на претрупаното му бюро като купчина бутафорен сняг. Острите му сиви очи, чужди и груби, я стрелнаха почти с раздразнение.

— Нищо — отвърна секретарката и се отдалечи с лека усмивка.

— Господин Питчър — обърна се тя към доверения чиновник, — господин Максуел каза ли ви вчера да намерите нова стенографка?

— Да — отвърна Питчър, — каза ми да взема нова. И още вчера аз помолих бюрото да ни изпратят няколко мостри тази сутрин. Вече е десет без петнайсет, а нито една екстравагантна шапка и нито една дъвка не се е появила.

— В такъв случай ще си поема работата както обикновено, докато се намери някоя да заеме мястото ми — каза младата жена.

Веднага след това тя се отправи към бюрото си и окачи черния тюрбан със златистозеленото папагалово перо на обичайното място.

Онзи, който не е виждал нюйоркски борсов посредник, когато има наплив на работа, не може да стане специалист в областта на антропологията. Поетът пее за „пълний час на славния живот“. А часовете на борсовия посредник са не само пълни, но така претъпкани, че минутите и секундите едва се държат за каишките и висят по стъпалата на предната и задната платформа.

Този ден Харви Максуел имаше работа до гуша. Телеграфният апарат развиваше на пресекулки своята капризна лента, а телефонът на бюрото страдаше от хронически звън. В кантората се тълпяха хора и разговаряха с Максуел през преградата — кой весело, кой остро, кой ядно, кой възбудено. Ту се втурваха, ту излитаха куриерчета със съобщения и телеграми. Чиновниците тичаха и подскачаха като моряци по време на буря. Дори на Питчъровото лице се забелязваше нещо като оживление.

На борсата се разразяваха урагани, ставаха свличания, бушуваха снежни виелици, падаха лавини, изригваха вулкани и всички тези стихийни бедствия се възпроизвеждаха в умален вид в кантората на борсовия посредник. Максуел беше избутал стола си към стената и вършеше сделките си, подскачайки като балерина. Той се мяташе от телеграфа към телефона и от бюрото към вратата с пъргавината на арлекин.

В разгара на това растящо напрежение борсовият посредник изведнъж забеляза пред себе си златист бретон под кимащ балдахин от кадифе и щраусови пера, жакет от тюленова кожа (имитация) и наниз от мъниста, големи колкото орехи, който завършваше някъде към пода със сребърно сърце. Тези аксесоари имаха връзка с една млада самоуверен особа. А за какво седеше там Питчър, ако не да разтълкува това явление?

— Дамата е от стенографското бюро, идва да провери за мястото — каза Питчър.

С ръце, пълни с книжа и телеграфна лента, Максуел се полуобърна.

— За какво място? — сбърчи чело той.

— Стенографското — отвърна Питчър. — Нали вчера ми казахте да се обадя в бюрото и да искам да ни пратят днес нова стенографка.