О. Хенри: Изкуството и мустангът

„Велики боже! — беше неговата реплика. — Взех го за истински. Да пукна, ако не е така. Дори ми се стори, че чувам тропот. А вижте животинката, дето се е усукала под крушата. Още малко и ще припадна от страх.“

С тези изкусни номера на верните приятели на Лони, с носовия глас на сенатора Кини, който непрекъснато прогласяваше качествата на картината, с трогателния престиж на пионера Бриско, който обвиваше всичко това като драгоценен варак, имаше всички изгледи Сан Саба да си спечели име на художествено средище — добавка към превъзходството му в родеото и постиженията в тънкото изкуство на покера. Така около картината се създаваше особена атмосфера благодарение по-скоро на външни фактори, отколкото на художническата четка, но тази атмосфера караше все повече и повече хора да се трупат възхитени пред платното. Старият боец срещу индианците и вълкодав би се усмихнал мрачно в щастливите си ловни полета, ако знаеше, че неговият призрак дилетант фигурира като покровител на изкуството две поколения след неговото лишено от изкуство съществуване. Името Бриско съдържаше някаква магия, която надмогваше всякаква слаба техника и лош колорит.

И дойде денят, когато се очакваше сенатът да приеме предложението на сенатора Мулънс за отпускане на две хиляди долара, с които да се закупи картината. Галерията на камарата бе отрано заета от Лони и лобито на Сан Саба. Те седяха на първата редица рошави и шумяха, скърцаха и тропаха, посмутени от тържествената обстановка на залата.

Внесеното предложение се прие на второ четене и тогава сенаторът Мулънс произнесе суха, тегава и продължителна реч. После стана сенаторът Кини и се приготви да проглуши небесата. По онова време ораторското умение беше все още живо; светът не беше стигнал дотам, да го измерва посредством геометрията и таблицата за умножение. Тогава властваха красноречието, елегантният жест, изисканата апострофа, вълнуващият завършек.

Сенаторът говореше. Онези от контингента на Сан Саба седяха в галерията с чорлавите си коси, които падаха над очите им, дишаха тежко и местеха от коляно на коляно големите си шапки. Долу многоуважаемите сенатори или се протягаха по банките си със самочувствието на утвърдени политици, или седяха чинно, което показваше, че това е първият им мандат.

Сенаторът Кини говори близо час. Темата му беше историческа, историята, украсена с патриотизъм и емоции. Само между другото спомена картината навън в коридора — не е нужно, каза, да се разпростираме върху нейните достойнства, сенаторите вече са я видели. Авторът на картината е внукът на Лусиън Бриско. Последваха словесни картини за житието на Бриско, изписани със забележителен колорит. Неговият суров и бурен живот, неподправената му любов към федерацията, която искаше да изгради, пренебрежението му към всякакви награди и възхвали, неговата изключителна и непоклатима самостоятелност, големите му заслуги пред щата. Стана дума и за Лони Бриско. Макар и на заден план, картината бе посочена като средство, което дава възможност на щата да се отплати със закъснение на потомъка на своя забележителен син. Честите бурни ръкопляскания на сенаторите свидетелстваха колко добре се приемат думите на оратора.

Предложението се прие без нито един глас против. На другия ден то трябваше да бъде разгледано от камарата на представителите. Вече всичко беше уредено то да мине гладко като на гумени колела. Депутатите Бандфорд, Грейсън и Плъмър, добри работни коне и оратори, получиха купища бележчици с данни за делата на пионера Бриско и се съгласиха да бъдат движещата сила на заседанието.

Лобито на Сан Саба и протежето му се спуснаха тромаво по стълбите и излязоха в двора на Капитола. Там те се скупчиха нагъсто и нададоха победоносен вик. Ала един от тях — Бък Съмърс, има неблагоразумието да направи следната дълбокомислена забележка:

— Той удари кьоравото. На мене ми се чини, че ще купят жребеца на Лони. Аз не ги разбирам много парламентарните работи, ама нещата вървят натам. Но според мене, Лони, те се споразумяха за дядо ти, а не за картината. Ще рече, трябва да се радваш, че носиш името на Бриско.

Тази забележка вби в съзнанието на Лони мъгляво неприятно подозрение в същия смисъл. Той се затвори още повече, взе да скубе трева от земята и да я дъвче умислен. Самата картина липсваше унизително в доводите на сенатора. Художникът бе изтъкван чисто и просто като внук на Бриско. Макар това да беше ласкателно в известен смисъл, то принизяваше изкуството, оставяше го встрани. Каубоят художник разсъждаваше.