О. Хенри: Маркиза и госпожица Сали

Макар да не знаеше това, старият Бил Баскъм бе удостоен с голяма чест: съдбата го призова в един и същи ден с маркиз Бородейл.

Маркизът живееше в Лондон на Риджънт Скуеър, а старият Бил — край потока Куцата кошута близо до южната тексаска граница. Бедствието, което срази маркиза, прие формата на пукнал се сапунен мехур под названието „Централноамерикански и южноамерикански монопол за добив на махагон и каучук“. Злата орис на Бил го застигна в не по-малко страшен вид: шайка цивилизовани индианци от съседната територия, майстори в краденето на добитък, му задигнаха цялото стадо от четиристотин глави, а когато той понечи да ги проследи, те го застреляха. За да изравни резултата от двете бедствия, маркизът, убедил се, че на всеки петнайсет шилинга ще трябва да плаща дълг от една лира, си тегли куршума.

Със смъртта на стария Бил шестте му синове и дъщери останаха пълни сираци. Бащата не беше им оставил поне едно биче за разплод и нито един долар.

Със смъртта на маркиза осиротя единственият му син, млад човек, отдавна преселил се в Щатите и собственик на богато ранчо в северен Тексас. Когато научи скръбната вест, този млад човек възседна коня си и отпраши към близкия град. Там той повери на адвокатите си цялото свое имущество с изключение на коня, седлото, пушката и петнайсетте долара в джоба и им нареди да продадат всичко и получените средства да изпратят в Лондон за разплащане с кредиторите на бащата. След това отново яхна коня и се отправи на юг.

Един ден, почти едновременно, но от различни краища в ранчото Диамантения кръст край Малка Пиедра пристигнаха двама младежи да търсят работа. И двамата носеха спретнати новички каубойски дрехи. Единият беше строен, със златистокафяв загар, късо подстригана тъмна коса и деликатни, хубави черти. Другият — набит, широкоплещест, почервенял от слънцето, малко луничав, с къдрава рижа коса и грозновато лице, в което хубавото бяха засмените очи и уста. Управителят на Диамантения кръст им каза, че работа ще се намери. Между другото, същата сутрин му бяха съобщили, че готвачът — най-необходимият човек в лагера — яхнал мустанга си и изчезнал, тъй като не можел да понася майтапите и номерата, които на такова лице се полагат, тъй да се каже, по щат.

— Може ли някой от вас да готви? — попита управителят.

— Аз мога — отвърна незабавно рижият. — Често ми се е случвало да готвя в лагерна обстановка. Готов съм да поема тази работа, докато не ми предложите нещо по-добро.

— Това се казва мъжки разговор — зарадва се управителят. — Ще ви дам една бележка до Сондърс и той ще ви назначи.

Така във ведомостта на Диамантения кръст се появиха две нови имена: Джон Баскъм и Чарлс Норуд. Щом се наобядваха, двамата тръгнаха към лагера. Указанията, които им дадоха, бяха ясни и прости: „Вървите все по дола и след петнайсет мили сте в лагера“. И двамата бяха чужди в тези краища, и двамата бяха млади и смели и тъй като случаят ги срещна и им отреди дълъг път, може да се каже, че началото на последвалото приятелство помежду им бе положено тъкмо този ден, когато рамо до рамо трябваше да избродят долината Кандад Верда.

До местоназначението си двамата стигнаха след залез слънце. Главният лагер беше удобно разположен покрай дълъг водоем под сянката на високи дървета. Пръснатите по тревата малки палатки и една голяма за хранителните продукти показваха, че този лагер ще бъде обитаван дълго.

Каубоите току-що се бяха върнали изгладнели и уморени в лагера, където нямаше нищо за вечеря. Какви ли не проклятия се сипеха върху главата на избягалия готвач. Докато момчетата разседлаваха конете и им слагаха пранги, двамата новаци пристигнаха в лагера и взеха да търсят Пинк Сондърс. Намериха го и му предадоха бележката от управителя.

Пинк Сондърс, който се разпореждаше с всичко, свързано с работата, беше зевзекът на лагера, където всички — от готвача до управителя — бяха равни. След като прочете бележката, той размаха ръка и се провикна, тържествено, колкото му глас държи:

— Господа, позволете ми да ви представя маркиза и госпожица Сали.

При тези думи двамата новодошли се смутиха. Новият готвач се стресна, на лицето му се изписа изненада, но в същия миг се сети, че „госпожица Сали“ е прозвището на всеки готвач в каубойските лагери в западен Тексас, и се усмихна за своя сметка. Колкото до спътника му, тази шега не само го смути; той прехапа устни, извърна се гневно и посегна към седлото, сякаш се готвеше да възседне отново коня си; но „госпожица Сали“ го хвана за рамото и каза, смеейки се: