— Не може да бъде! — заекна разтреперан Маркиза. — И искаш да…
— Повече от всичко друго. А ти?… Тихо, момчетата идват!
Каубоите влязоха в палатката със сватбената украса за невястата.
— Вероломни койоте — обърна се Грамофона към Маркиза, — съгласен ли си да изкупиш вината си пред това слабосилно, но доверчиво девойче? Ще тръгнеш ли доброволно към олтара или предпочиташ да те влачиме с въже?
Маркиза побутна шапката си към тила и се облегна небрежно на купчината чували с боб. Бузите му почервеняха, а очите искряха.
— Хайде, продължавайте забавлението — каза той.
След малко шествието се приближи до дървото, под което седяха и пушеха Хакет, Холи и Сондърс.
Начело вървеше Уокър Куция и свиреше на бандониона си някаква доста тъжна мелодия. Следваха го булката и жениха. Готвачът беше увил около кръста си шареното индианско одеяло и държеше в ръка испанската кама с огромни белоснежни цветове, която тежеше може би петнайсет паунда. Шапката на булката беше украсена с мескитови клонки и жълти цветове от ратама. Останки от мрежа против комари служеха за воал. Подир тях се препъваше Дейвис Грамофона в качеството си на баща на булката, който бършеше сълзите си с конски потник и ридаеше така, че риданията му се чуваха на цяла миля. Следваха каубоите в редица по двама, които коментираха външния вид на булката, имитирайки гостите на модна светска сватба.
Когато шествието спря пред Хакет, той стана, каза няколко думи за брачния съюз и попита:
— Как се казвате?
— Сали и Чарлс — отвърна готвачът.
— Подайте си ръце, Чарлс и Сали!
Може би никога не е имало толкова необичайна сватба. Защото тя беше истинска, въпреки че само двама от присъстващите знаеха това.
След брачната церемония каубоите изреваха „ура“ и с това всички зевзеклъци приключиха поне за този ден. Веднага се заеха да разгръщат одеялата, защото сънят не можеше да чака нито секунда повече.
Готвачът свали сватбените си одежди, а Маркиза се помая малко в сянката на фургона. После той склони глава върху рамото на младоженеца.
— Просто не знаех какво да правя — каза тя. — Татко умря и ние, децата, нямаше на какво да разчитаме. Докато беше жив, му помагах много в работата с говедата, та затова реших да стана каубой. С какво друго можех да се изхранвам? Тази работа не ми доставяше кой знае какво удоволствие и щях да я зарежа, ако не беше…
— Ако не беше какво?
— Ти знаеш. Но обясни ми нещо. Ти кога се сети… кога за първи път…
— Още щом пристигнахме в лагера, помниш как Сондърс ни представи, „Маркиза и Госпожица Сали!“ Забелязах колко много се смути ти и веднага подозрях…
— Нахалство! А защо според тебе аз съм помислила, че това „госпожица Сали“ се отнася за мен?
— Защото маркизът съм аз — отвърна невъзмутимо готвачът. — Моят баща е покойният маркиз Бородейл. Надявам се, ще ми простиш това, Сали. Аз нямам никаква вина в тази работа.
© 1993 Тодор Вълчев, превод от английски
O. Henry
The Marquis and Miss Sally, 1913
Източник: http://bezmonitor.com
Сканиране: Sociosasho, 2005
Разпознаване: ScanHeads
Редакция: Борис Борисов, 2009
Издание:
О. Хенри. Търкалящи се камъни. Разкази
Издателство „Анубис“, София, 1993
Съставител: Тодор Вълчев
Художник: Андрей Кулев
Редактор на издателството: Екатерина Панайотова
ISBN 954-426-027-7
O. Henry. The Complete Works of O. Henry
Golden City New York. Doubleday Pages & Company. 1927
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13851]
Последна редакция: 2009-10-09 17:30:00