О. Хенри - Маркиза и госпожица Сали

— Хайде, маркизе, няма нищо. Сондърс фактически ти направи комплимент. Ти имаш такъв достолепен вид и аристократичен нос, че той не би могъл да те назове другояче.

Госпожица Сали разседла коня си и Маркиза, успокоил се напълно, последва примера му. Като запретна ръкави, Госпожица Сали хукна към склада с думите:

— Хайде, аз съм новият ви готвач, дявол ви взел! Съберете малко дърва да запалим огън и за половин час ще ви спретна чудесна топла вечеря.

Енергичността и доброто настроение, с които Госпожица Сали мигновено намери в склада кафе, брашно и бекон, му спечелиха тозчас благоразположението на целия лагер.

През следващите дни, когато поопознаха Маркиза, момчетата видяха, че той е весел, приятен младеж; вярно, малко сдържан и не винаги готов да участва в грубите лагерни веселби; но лека-полека те започнаха да се отнасят почтително към неговата сдържаност — която толкова подхождаше на дадения му от Сондърс прякор — и дори го обикнаха за тази му черта. Сондърс му възложи да събира стадото при необходимост. Маркиза се оказа отличен ездач, който се справяше с ласото и клеймото не по-зле от другите каубои.

Скоро между Маркиза и Госпожица Сали се завърза много близко приятелство. След вечеря, когато съдовете бяха измити и прибрани, двамата обикновено биваха заедно. Госпожица Сали пушеше лулата си, измайсторена от коренище, а Маркиза си плетеше нов камшик или сплиташе ремъци за пранги.

Управителят не забрави обещанието си при случай да помисли за готвача. При посещенията си в лагера той надълго разговаряше с него.

Очевидно проявяваше слабост към Госпожица Сали. Един ден, когато се завръщаше от обиколка, той се отби в лагера и му каза:

— Утре пристига нов човек, който ще те смени като готвач. Щом дойде, ти ела при мен в ранчото. Искам да поемеш цялата отчетност и кореспонденцията. Ще оправим заплатата ти. Диамантения кръст няма да пренебрегне човека, който се грижи за интересите на ранчото.

— Добре — отвърна Госпожица Сали толкова спокойно, сякаш в предложението нямаше нищо неочаквано. — А ще имате ли нещо против да доведа жена си в ранчото?

— Ама ти женен ли си? — понамръщи се управителят. — Досега не знаех.

— Работата е там, че не съм женен — каза готвачът. — Но мисля да се оженя. Щеше ми се да изчакам, докато получа по-добра работа и сигурен покрив. Може ли да доведа булката в палатка?

— Прав си — съгласи се управителят. — Лагерът не е място за женен човек, но… да, в ранчото място колкото щеш и ако ти отговориш на надеждите ми, в което не се съмнявам, смятай се за добре дошъл. Пиши й да пристига.

— Добре — повтори Госпожица Сали. — Щом утре ме сменят, идвам.

Вечерта беше студено и след вечерята каубоите се разположиха около голям огън от изсъхнали мескитови клони. Шегите и закачките постепенно затихнаха и настъпи пълна тишина, а това в каубойския лагер е опасен знак, че ще се случи нещо.

Госпожица Сали и Маркиза седяха на един пън и умуваха кое е по-добре за езда на голямо разстояние — дълго или късо стреме. След малко Маркиза стана и отиде до близкото дърво, където беше оставил да се сушат ремъци за ново ласо. Миг по-късно на Госпожица Сали се случи малка неприятност: духна вятър и прати в очите му парченца тютюн от цигарата, която Смитърс Сухия ручей си свиваше. Докато готвачът разтриваше очите си, от които се стичаха сълзи, Дейвис Грамофона — наричан така заради пронизителния си глас — подхвана реч:

— Приятели и граждани, позволете да ви задам един въпрос. Кое е най-голямото безобразие, което нормалният човешки ум дори не може да си представи?

Залп от отговори.

— Флош, който се оказва слаб.

— Безстопанствено теле, когато нямаш желязо за жигосване.

— Самият ти!

— Револверно дуло, насочено право срещу теб.

— Млъкнете, неграмотници! — обади се дебелакът Талър.

— Фони най-добре знае, нека той да каже.

— Ето що, приятели и граждани — каза Грамофона, — всички тия безобразия, които изредихте, са достатъчно печални и вие, може да се каже, почти познахте, ама не съвсем. Най-голямото безобразие на света е това — посочи той Госпожица Сали, който все още си търкаше очите, — когато доверчива и заслепена женска си изплаква очите, щото един подъл изменник е разбил сърцето й. Хора ли сме ние или хищници, че да позволиме на някакво си аристократче да се подиграва с чувствата на Госпожица Сали? Мигар ще гледаме със скръстени ръце как този хубостник с лъскава титла кара да реве това прекрасно създание? Ще се държиме ли като мъже или ще си кусаме хляба, подгизнал от нейните горчиви сълзи?