Джош Малерман: Червеното пиано

— Момчетата ти се нуждаят от един следобед навън.

— Няма начин — казва Арт и повдига и двете си ръце с открити длани към Филип. Филип вижда в този жест проблясък от по-възрастния Арт, след години, когато продуцирането на музикални групи за него ще бъде само стара джунджурийка на рафта на миналото му. — Тук сме от два часа и още не сме свършили никаква работа.

— За какво говориш? — пита Дуейн. — Избрахме одеялото, нали?

Филип хваща мениджъра за китката.

— Свали си часовника.

Арт покрива часовника си с другата си ръка. Сякаш го обират. Сякаш Филип е крадецът. Бандата често кара хората да се държат така.

— Какво ти става, Тонка?

— Сериозно говоря. Свали си часовника.

Макар и колебливо, мениджърът го прави. Подава го на Филип.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го счупя.

— Чакай!

Филип се усмихва.

— Ще го понося.

Слага го на своята китка и намества закопчалката.

— Хей, Тонка! Споразумяхме се за цената, стиснахме си ръцете!

— Така е — казва Филип. — Но това е половината проблем.

— Искаш да предоговорим цената? Мамка му, знаех, че не може да ви се има доверие!

— Кой е казал нещо за предоговаряне? Отпусни се. Споразумяхме се. Стиснахме си ръцете. Но направихме само това.

— За какво говориш?

Филип се навежда над микрофона в апаратната.

— Господа. Оставете инструментите си. Излизаме.

Зад стъклото членовете на групата се споглеждат уплашено.

— В душите ви има дупка — казва Дуейн на мениджъра. — Достатъчно голяма, за да се плува в нея.

— И вие ще я запълните?

— Не за един следобед — отвръща Лари, вече намятайки коженото си яке. Прокарва покритите си с мазоли пръсти през дългата си коса. — Но ще опитаме.

Арт поклаща глава, мрънка, жалва се, докато Дуейн също облича коженото си яке, а Филип проверява дали има пари в джобовете на своето. „Спарклърс" влизат в апаратната объркани, смутени.

— Хайде, момчета — казва Филип.

— Къде? — пита китаристът.

— Ще ви потърсим вдъхновение.

На излизане, докато напускат студиото, телефонът звънва.

Филип се спира на вратата и поглежда назад.

Някой път телефонът звъни по-силно от обикновено, мисли си той. Сякаш ти казва, че това обаждане е по-важно от другите… още преди да си вдигнал.

Заключва студиото и тръгва след приятелите си.

Днес Филип може да се движи повече, отколкото вчера, но това малко е плашещо малко . Вече си спомня всичко: „Дейнс". Африка. Пустинята. Звука. Но точно сега тези спомени трябва да почакат; в момента от значение е единствено състоянието на тялото му.

И болницата. Мотивите на това място. Филип е бил около достатъчно военни, за да знае, че почти нищо тук не се връзва с тях. А това, което се връзва, пак някак си не е наред. Иска питие. Толкова силно му се иска едно питие. Той е сам, гледа към мястото, където бежовият тапет се слива с бледосиньото на тавана — цветовете на Намиб по обяд. От дясната му страна, там, където не може да вижда, се върти вентилатор. Чува се радиопиеса, тиха драма, която се бие със звука на класическата музика, носеща се от друга стая по-надолу по коридора.

Стаята му е голяма. Знае това, защото е пробвал да прецени размера й чрез ехото на гласа си.

— Мамо — казва той. — Жив съм.

Бил е уплашен и преди. Много пъти, по много начини.

От мазето в къщата на Уайоминг Стрийт, избата, където се учеше да свири на пиано, до полета за Англия през 44-а година, когато с „Дейнс" и останалата част от военния оркестър бяха изпратени да забавляват хиляди млади мъже, които знаеха, че са твърде млади, за да умрат.

— Татко. Жив съм. Добре съм.

Но не е добре. И това, че го казва, не го прави истина.

В стаята има някакъв музикален инструмент. Все още не е сигурен какъв е, но вибрациите му подсказват, че има струни.

Значи, китара? Може би.

Пляскане от лявата му страна. Струва му се, че са завеси, полюшвани от бриз. Значи, прозорец. Тогава светлината на тавана навярно е слънчева светлина.

Ослушва се за тиктакане. Часовник. Чува един. Толкова тих, че сигурно е някъде отвън.

Почва да отброява заедно с него. Отчаяно се нуждае от нещо, което да отпусне нервите му, които не успява да успокои. Медитацията.

„Дейнс" следват следите от копита в пустинята. Само от два крака са. Като че ли някакъв звяр е ходил изправен…

Трябва да се съсредоточи върху нещо друго. Затваря очи. Представя си, че е пред онова пиано в мазето. Обутите му в гуменки крака натискат интро на педалите в прахта.