Джек Лондон: Червеното божество

Отново този звук, устремен към небесната вис! Засичайки по часовника времето на неговата дълговечност, Басет го сравни с архангелска тръба. Той си помисли, че дори градските стени не биха издържали и биха рухнали под напора на този могъщ, властен призив. Вече за хиляден път Басет се опитваше да определи характера на мощния тътен, който цареше над земята и се разнасяше далече наоколо, достигайки укрепените селища на диваците. Планинската клисура, от която прииждаше, трепереше от гръмкия водопад; все нарастваше и преливайки котловината, изпълваше земята, небето и въздуха. Болното въображение на Басет дочуваше в този звук страшния вопъл на митичен гигант, пълен с отчаяние и гняв. Бездънният глас, призивен и настойчив, се устремяваше нагоре, сякаш се обръщаше към други светове. В него звучеше протест, че никой не може да го чуе и разбере.

Така му се струваше на болния. Той отново се опита да определи природата на странния звук. В него се сливаха и гръм, и меко звучене на златна камбана, и сладостен звън на опъната сребърна струна. Но това не беше нито един от тези звуци, нито пък смесица от тях. Нито речникът на болния, нито опитът му можеха да намерят думи или сравнения, за да предадат полифоничността на звука.

Времето минаваше. Минутите прерастваха в часове, а звукът не секваше; само беше изменил тоналността си, постепенно затихвайки и избледнявайки. Звукът изчезваше също така величествено, както се и появяваше. Премина в неспокойно ломотене, в силен шепот и бавно угасна в огромната гръд, която го бе родила, докато се превърна в зловещ гневен ропот, а после в пленително възторжено нашепване. Все още желаейки да бъде чут, той сякаш се опитваше да предаде някаква космическа тайна, да съобщи нещо безкрайно важно и ценно. Сега това беше само отзвук, в него не се чувстваше нито заплаха, нито обещание — той се стапяше. Да, звукът замря, но в продължение на няколко минути все още продължаваше напрегнато да пулсира в съзнанието на болния.

Когато престана да усеща последното дихание на звука, Басет отново погледна часовника. Беше изминал час, преди този тръбен архангелски глас да се разтвори в небитието.

„Значи това е неговата тъмна кула?“ — мислено попита Басет, спомняйки си Браунинг и гледайки сухите си като на скелет ръце. И се усмихна на изникналия във въображението му образ на Роланд, поднасящ към устните си ловджийския рог със също такива слаби ръце. Месеци или години, питаше се той, изминаха от деня, когато за първи път чу този тайнствен призивен глас на брега на Рингману? Басет не би могъл да отговори на този въпрос даже ако от това зависеше животът му. Болестта продължаваше твърде дълго. Басет съдеше за нея по промеждутъците, през които беше в съзнание. Но той не можеше да каже колко дълги бяха периодите на кошмари и несвяст.

А как ли вървят работите на Бейтмън, капитана на шхуната „Нари“, който се занимаваше с вербуване на чернокожи? Дали най-сетне е умрял от алкохолен делириум пияницата помощник-капитан?

Басет отпъди празните мисли и се опита, без да бърза, да си спомни всички събития, случили се с него от деня, когато на брега на Рингману за първи път чу тайнствения зов от дълбините на джунглата и тръгна насреща му. Сагава се съпротивяваше. Басет отчетливо си спомни странното му маймунско личице, на което беше застинал ужас, гърба му, превит под тежестта на калъфите за колекции, пушката и задължителната за естествоизпитателя мрежа в ръцете му. Сагава изплашено бъбреше на разваления си английски: „Мой се бои, в гората много лош хора седи в храсти.“

Басет тъжно се усмихна, спомняйки си за това. Въпреки страха си момчето от Ню Хановър му остана вярно и без колебание го последва в джунглата да търсят източника на чудния звук. Не, този звук не можеше да бъде издаван от дънера с изгорена сърцевина, който разнасяше из дълбините на джунглата вестта за война, както отначало си помисли Басет. И още веднъж сбърка, като реши, че източникът на звука се намира на не повече от час път и че до обяд непременно ще се върне на шхуната.

— Там голям шум, това лошо, там зъл дух — говореше Сагава.

И се оказа прав. Нима още същия ден не му отрязаха главата? Басет потрепери при този спомен. Сагава вероятно беше изяден от тези „лош хора, които седят в храсти“. Басет си представи момчето такова, каквото го видя за последен път — без оръжие и без товар — проснато на тясната пътечка и обезглавено.