Джек Лондон: Червеното божество

С Балата или в компанията на други диваци Басет можеше свободно да броди из джунглата, но му беше забранено да ходи в посоката, която обитаваше Червеното божество. Той стана още по-внимателен към Балата, като не забравяше при това да следи дали по-често се къпе в ручея. Като всяка жена Балата беше способна на всякакво предателство в името на любовта. И макар видът й да предизвикваше отвращение, а ласките й да го докарваха до отчаяние, макар страшното й лице да преследваше Басет в нощните му кошмари, все пак, независимо от всичко, той усещаше в нея оная първична сила на пола, която въодушевяваше Балата и правеше собствения й живот по-малко ценен от щастието на любимия, чиято жена се надяваше да бъде. Жулиета или Балата? По какво се отличаваха те една от друга? Нежният и изтънчен продукт на високоразвита цивилизация и неговият звероподобен първообраз, изостанал със сто хиляди години?… Съществена разлика между тях той не виждаше.

Басет беше преди всичко учен и след това хуманист. В дебрите на гвадалканарската джунгла той провеждаше опит по същия начин, както би проверявал някоя химична реакция в лабораторията си. Усърдно се преструваше на влюбен и в същото време все по-упорито настояваше Балата да го заведе при Червеното божество. История, стара като света, мислеше си той, жената винаги трябва да плаща.

Това се случи, когато седяха на брега на ручея и ловяха непознати на Басет черни рибки със златист хайвер (те често навлизаха в сладки води и във всякакъв вид — живи и вмирисани, се смятаха за деликатес). Като чу желанието му, Балата се хвърли ничком в калта, обгърна с ръце краката му и започна да ги целува, хлипайки така, че по кожата му хукнаха мравки. Балата го молеше да я убие, но да не иска невъзможното. Тя му разказа, че страшно наказание очаква всеки, нарушил табуто на Червеното божество — цяла седмица изтезания. Басет я слушаше и се убеждаваше, че още недостатъчно добре знае как един човек може да изтезава друг.

И все пак Басет настояваше: мъжката му воля трябва да бъде изпълнена дори с риск за живота й; той трябва да проникне в тайната на Червеното божество дори ако тя плати за това с бавна, мъчителна смърт.

Балата беше само жена и отстъпи. Тя го поведе в забранената зона на джунглата. Стръмният планински рид, който се простираше от север, се срещаше тук със също такъв рид, идващ от юг, образувайки дълбока черна клисура, през която минаваше потокът, където Балата и Басет ловяха риба. Около миля пътеката вървеше по края на клисурата, после рязко се издигаше нагоре. Те минаха край варовикови наноси, които привлякоха вниманието на геолога Басет. Спирайки от време на време заради слабостта му, те се катереха по обраслите с мъх височини, докато излязоха на голо плато. Басет видя, че то е покрито с тъмен прах от вулканичен произход. Помисли си, че джобен магнит лесно би могъл да привлече няколко от тези черни лъскави зрънца.

Като държеше Балата за ръка и я подканваше да върви напред, Басет най-после се озова пред целта на своето пътешествие. В центъра на платото зееше огромна яма, която без съмнение имаше изкуствен произход. Тутакси си спомни всичко от историите на пътешествията из Южните морета, в главата му забръмчаха отделни дати, откъслечни събития. Тези острови бяха открити от Мендана. Беше ги нарекъл Соломонови, като мислел, че е намерил легендарните рудници на цар Соломон. Много хора се бяха смели на детската доверчивост на стария моряк, а сега самият Басет стоеше на ръба на рова, който му напомняше диамантените мини в Южна Африка.

Но това, което видя долу, по-скоро напомняше перла, в която се преливаха всички цветове на дъгата. Това беше перла-гигант. Перлите от цялата земя, събрани на едно място, пак не биха достигнали големината й, а цветът й не приличаше нито на цвета на бисера, нито на каквото и да било друго. Когато видя неповторимия цвят на Червеното божество, Басет разбра, че пред него е именно то. Това бе кълбо с идеална форма, около двеста фута в диаметър; горната му част се подаваше на около сто фута над ямата. Сякаш повърхността на кълбото бе покрита с някакъв лак. Изумителната полировка можеше да бъде направена и от човек, но, разбира се, не и от ръцете на диваците. Лакът беше с изключително красив ярко-вишнев оттенък и изглеждаше, че са положени няколко слоя. Кълбото искреше на слънцето и преливаше в многоцветно сияние.

Напразно Балата молеше Басет да не слиза долу. Търкаляше се в калта, умолявайки го да остане, но когато той все пак се заспуска по пътечката, лъкатушеща по стените на гигантския овраг, Балата се помъкна след него превита и хленчеща. Червеното божество бе извадено от земята като голяма ценност — в това нямаше никакво съмнение. Диваците, които живееха в дванадесетте околни села, бяха твърде малко, а оръдията им се отличаваха с крайна примитивност, затова Басет реши, че само благодарение на труда на много поколения е могъл да бъде изкопан този гигантски ров.