Джек Лондон - Червеното божество

Но пристъпите на болестта започнаха да се повтарят все по-често. Сега през голяма част от времето беше в безсъзнание. И накрая Басет, въпреки свойствения на неговата силна натура оптимизъм, разбра, че никога няма да преодолее джунглите и да стигне до морето. Южният кръст се издигаше все по-високо, докато животът му бавно си отиваше. Даже Балата разбра, че няма да доживее до сватбата. Нгурн собственоръчно събираше треви за препарирането на главата му и гордо обясняваше колко изкусно ще я обработи. Що се отнася до Басет, това не го възмущаваше. Животът го напускаше така бавно и упорито, че ученият вече не се плашеше от небитието. Той продължаваше да съществува. Периодите на безсъзнание се редуваха с промеждутъци на полубезсъзнателно състояние, смътно и нереално, и той лениво се питаше дали е видял Червеното божество, или необикновеното кълбо му се е привидяло в трескаво бълнуване.

Но ето, настъпи денят, когато сумрачната мъгла се разсея и Басет почувства, че умът му е ясен като камбанен звън, а тялото му е така слабо, че не може да помръдне нито ръка, нито крак. Физическата му обвивка стана безтегловна и в кратката минута на прояснение почувства, че смъртта е редом с него. Разбра, че краят е неизбежен. Но сега Басет не се съмняваше, че действително е видял със собствените си очи Червеното божество, посланика на други светове. И съзнаваше, че ще умре, без да успее да разкаже на света за пеещия вестител, който тук, в сърцето на Гвадалканар, може би бе чакал хилядолетия за да научат хората за него.

Басет взе решение: извика под сянката на хлебното дърво Нгурн и обсъди със стария магьосник условията за осъществяване на последния дял от живота си.

— Зная закона, Нгурн — заключи той, — само син на вашето племе може да лицезре Червеното божество и да остане жив; известно ми е, че на чуждите това е забранено, но нали все пак аз ще умра. Нека младежите от твоето племе ме отнесат до Червения, аз само веднъж ще го погледна, ще чуя как пее и после ще умра от твоята ръка, Нгурн. Тогава всички ще бъдат доволни — ще се изпълни последното ми желание, ти ще получиш главата ми, която чакаш с такова нетърпение, и законът няма да бъде нарушен.

Нгурн се съгласи с това и каза:

— Да, ти си прав, така ще бъде най-добре. Ти все едно няма да се оправиш, защо тогава да се хващаш за някакви броени часове, това е неразумно. И за нас, здравите, ти стана бреме. Вярно, ти си умен и на мене ми беше приятно да беседвам с тебе, но минаха вече много луни, а ние вече почти не разговаряме. В същото време ти заемаш място в колибата ми, неприятно хъркаш като умираща свиня, силно и досадно бъбриш на своя език, който аз не разбирам. Ти смущаваш покоя на душата ми, а аз, когато опушвам глави, обичам да размишлявам за вечността, за светлината и мрака. Ти ме обременяваш, ти нарушаваш хода на мислите ми и не ми позволяваш да постигна висшата мъдрост, която трябва да позная преди да угасна. Над теб вече е надвиснал мрак и затова трябва по-скоро да умреш. Обещавам ти, че през дългите дни, докато обработвам главата ти, нито един човек няма да ни попречи. И тогава ще ти открия много тайни, защото съм стар и зная много и ще нанизвам мъдрост след мъдрост, докато обръщам главата ти в дима.

Направиха носилка и понесоха Басет към неговото последно малко приключение, с което трябваше да завърши голямото приключение, наречено живот. Той почти не усещаше тялото си, не чувстваше даже болка, но съзнанието му се проясни, мислите му просветляха. Наблюдавайки угасването на отиващия си свят, в състояние на тих екстаз той се прощаваше с живота. Легнал на носилката, Басет за последен път видя сумрака под свода на джунглата, хлебното дърво край свещената колиба, мрачната планинска клисура и платото, покрито с черен вулканичен пясък.

Носеха го надолу, в обителта на Червеното божество. Гигантското сияещо кълбо сякаш ей сега щеше да пропее. По изтлелите останки, по дървените идоли стъпваха туземните младежи, носещи Басет при Червеното божество, край живите още жертви, които вдъхваха ужас. И ето, те стигнаха до триножника с висящия таран.

Там Басет, с помощта на Нгурн и Балата, с мъка седна на носилката, леко полюлявайки се от слабост, и с ясен всевиждащ поглед се вгледа в Червеното божество.

— О, само веднъж, Нгурн — каза Басет, впивайки очи в искрящата вибрираща повърхност, която преливаше в алени отблясъци, готови тутакси да се преобразят в звук, в нежно шумолене на коприна, в сребрист шепот, в кадифено пеене на вълшебна свирка, в златен звън на струни, в глух тътен на горски гръм.