Джек Лондон: Червеното божество

Даже водата, която му донесе в един лист, и парчето вмирисано свинско месо не можеха да изкупят в очите на Басет чудовищното й безобразие.

Като хапна малко, Басет затвори очи, за да не я вижда. Но Балата непрекъснато и насила му отваряше очите, за да се полюбува на техния син цвят. И тогава отново се разнесе същият звук. Изглеждаше, като че този път източникът му е по-близо, но Басет знаеше, че още много часове изнурителен път го делят от тайнствения глас. На Балата звукът направи много силно впечатление. Тя се сви и извръщайки лице, започна да стене, зъбите й трескаво затракаха от страх. Гласът звуча цял час, после Басет затвори очи и заспа, а Балата пропъждаше мухите.

Събуди се чак през нощта. Балата беше изчезнала. Басет усети прилив на нови сили — беше така изпохапан от москитите, че вече не чувстваше отровата им — и, затваряйки очи, спа непробудно до сутринта. След време Балата се върна с още няколко жени. Далече от красавиците, те все пак бяха по-малко уродливи. От начина, по който се държеше Балата, стана ясно, че го смята за своя плячка, своя собственост. Тя така се гордееше с находката си, че това би могло да му се стори комично, ако положението, в което беше изпаднал, не беше така отчайващо.

По-късно, след прехода, който му се стори необикновено дълъг и труден, Басет се строполи под хлебното дърво пред входа на свещената колиба, докато Балата енергично отстояваше правото си върху него. Нгурн, с когото Басет трябваше да се запознае като с главен магьосник, жрец и лечител на селото, искаше да получи главата му. Останалите туземци, които ги бяха заобиколили, хилещи се и врещящи като маймуни, не по-облечени и не по-малко безобразни от Балата, жадуваха да получат тялото му, за да го опекат и изядат. Тогава Басет още не разбираше езика им, ако може да се нарекат така грубите звуци, с чиято помощ диваците се обясняваха, но той схвана същността на спора им, особено когато тези маймуноподобни люде започнаха безцеремонно да го опипват, сякаш бе заклан добитък в месарница.

Сигурно щеше да се наложи Балата да отстъпи плячката си, ако не се беше случило следното: един от мъжете, който с интерес разглеждаше заредената пушка на Басет, без да иска, бе вдигнал петлето и бе натиснал спусъка. При изстрела коремът на дивака получи ритник от приклада, а зарядът пръсна главата на един от участниците в препирнята. Балата избяга заедно със съплеменниците си и Басет успя да си прибере оръжието преди да се завърнат, макар че върху съзнанието му вече падаше пелената на настъпващата треска. Когато диваците отново затвориха кръга, независимо че го тресеше, а очите му сълзяха, той впрегна волята си и успя да им вдъхне страх с помощта на някои прости чудеса — часовник, компас, леща и кибрит. В заключение тържествено и внушително застреля едно тичащо прасе и на часа изгуби съзнание.

Басет напрегна мускулите на ръцете си, проверявайки колко сили са му останали и бавно, с мъка се изправи на крака. Беше крайно изтощен, но все пак през всичките дълги месеци на боледуването не се беше чувствал така силен, както днес. Той се страхуваше от рецидиви, повтаряли се вече неведнъж. Без каквито и да било медикаменти, даже без хинин, той още устояваше на натиска на най-страшната тропическа треска. Но докога ще му стигнат сили за борба с нея? Този въпрос го измъчваше през цялото време. Басет като истински учен не можеше да умре преди разгадаване тайната на странния звук.

Подпирайки се на тоягата, той се затътри към свещената колиба, където в мрака царстваха Нгурн и Смъртта. Тази колиба беше за Басет така тъмна и зловеща, както и самите джунгли. Но там седеше словоохотливият старец Нгурн, негов приятел и събеседник, който с удоволствие спореше и разглаголстваше сред пепелището на смъртта. Сред дима и саждите той бавно обръщаше човешките глави, закачени на черните греди. В часовете, когато съзнанието не напускаше Басет, той овладя примитивния по съдържание, но труден по форма език на Балата, Нгурн и Гнгн — глуповатия млад вожд с яйцевидна глава, който се подчиняваше на стареца; носеше се слух, че е негов син.

— Ще говори ли днес Червеното божество? — попита Басет.

Така беше свикнал със зловещото занимание на Нгурн, че даже изпитваше силен интерес към процеса на мумифицирането.

С поглед на познавач Нгурн огледа главата, която обработваше.

— След не по-малко от десет дни ще мога да кажа, че е готова — проговори той. — Още никой не е опушвал такива трофеи.