Джош Малерман: Кутия за птици

Малори стои в кухнята, мисли.

Дланите ѝ са влажни. Трепери. Потропва нервно с пръстите на краката си по напуканите плочки на пода. Рано е; слънцето сигурно едва надзърта над хоризонта. Тя наблюдава как оскъдната му светлина придава белезникав нюанс на плътните черни завеси и си мисли:

Това беше мъгла.

Децата спят в дъното на коридора, креватчетата им са защитени с телена мрежа и скрита под черен плат. Възможно е да са я чули преди малко как се свлече на колене в двора. Всеки шум, произведен от нея, ще да е бил уловен от микрофоните и минал през усилвателите, поставени край детските легла.

Поглежда дланите си, които проблясват на светлината на свещта. Да, влажни са. Утринната роса по тях е все още свежа.

Тук, в кухнята, Малори си поема дълбоко дъх, преди да духне свещта. Озърта се в стаичката, погледът ѝ регистрира ръждясалата посуда и напуканите чинии. Кашона, използван вместо кошче за боклук. Столовете, някои от които са привързани с канап. Стените са мръсни. Мръсотия от детски стъпала и длани. Но и по-стари петна. Там, където стените и подът се срещат, мазилката е изгубила цвета си — предишното наситеночервено с времето е покафеняло. Кръв. Килимът в хола също не си помни цвета, въпреки всичките усилия на Малори да го почисти. Няма препарат в къщата, достатъчно силен, за да се справи. Преди цяла вечност Малори напълни кофите с вода от кладенеца и с помощта на сако от стар костюм се залови да изтърка петната из цялата къща. Само че те отказваха да се махнат. Дори уж не толкова упоритите ме изчезваха напълно — вярно, само намекваха за предишния си размер, но въпреки това оставаха потресаващо видими. Кашон със свещи прикрива едно петно във вестибюла. Канапето в хола с изместено под странен ъгъл пред две зацапани места, които ѝ приличат на вълчи глави. На втория стаж, точно до стълбите към тавана, има камара вехти дрехи, зад които са скрити морави дируги, врязани дълбоко в основата на стената. На три метра оттам е най-черното петно в къщата. Тя не използва тази част, в дъното на втория етаж, защото не може да се насили да мине оттам.

Някога това беше приятна къща в приятно детройтско предградие. Някога бе сигурна и подходяща за семейно жилище. Преди няма и пет години всеки брокер би я рекламирал с гордост. Но тази сутрин прозорците са заковани с картон и дъски. Няма течаща вода. На кухненския плот има голямо дървено ведро. Мирише на застояло. Децата не си играят с играчки от магазина. Използват парчета от дървен стол, издялкани във формата на човечета. С нарисувани личица. Шкафовете са празни. По стените няма картини. Под вратата откъм задния двор минават жици, отвеждащи към спалните на първия етаж, където са монтирани усилватели, за да могат Малори и децата да чуват всички звуци, пристигащи отвън. Тримата живеят така. Не прекарват много време извън къщата. Излизат само с превръзки на очите.

Децата никога не са зървали света извън дома си. Дори през прозорците. А Малори не го е виждала повече от четири години.

Четири години.

Не е задължително да вземе решението днес. Октомври в Мичиган. Навън е студено. На децата ще им е трудно да изминат трийсет километра по реката. Може би са все още твърде малки. Ами ако някое от тях падне във водата? Тогава какво би могла да стори Малори, при положение че е с превръзка на очите?

Нещастен случай , мисли си Малори. Какъв ужас. След толкова усилия, при цялата борба за оцеляване. Да загинат при нещастен случай.

Малори се взира в пердетата. Разплаква се. Толкова ѝ се иска да изкрещи на някого. Да поговори с човек, готов да я изслуша. Не е честно , това би му казала. Жестоко е.

Тя хвърля поглед през рамо към входа на кухнята и коридора, който води към детската стая. Оттатък рамката с махнатата врата малките спят дълбоко под черно парче плат, скрити от светлината, невидими. Не помръдват. С нищо не показват да са будни. Но това не означава, че не я чуват. Понякога, след всичките тези усилия да ги накара да слушат, при цялата важност, която придава на слуха им, Малори има чувството, че чуват дори мислите ѝ.

Може да изчака по-слънчев ден, да е по-топло, да обърне повече внимание на лодката. Може да сподели с децата, да чуе мнението им. Може да дадат смислени предложения. Едва четиригодишни са, но са обучени да слушат . Подготвени са да помагат в управлението на лодка, чийто екипаж е със завързани очи. Малори не би могла да предприеме това пътуване без тях. Нуждае се от ушите им. Дали би могла да се възползва и от съвета им? Те са на четири, дали биха могли да я посъветват кога е най-удачно да напуснат къщата завинаги?