Джош Малерман: Кутия за птици

— Аляска — провиква се от другата страна на вратата. — Това е в Америка , Малори!

Русата коса на Шанън напомня за финландските корени на майка им. Малори повече прилича на баща си: силни, хлътнали дълбоко очи и гладката светла кожа на човек от Севера. Израсли на север, в полуостровния щат Мичиган, и двете си мечтаеха да живеят по на юг, край Детройт, където си въобразяваха, че кипи от купони, концерти и възможности за работа и има изобилие от мъже.

Последната точка в списъка не се оказа толкова плодотворна за Малори, докато не срещна Хенри Мартин.

— Мили боже! — крещи Шанън. — Явно и в Канада става нещо. Положението звучи сериозно, Малори. Какво правиш там вътре? — Малори завърта кранчето и оставя студената вода да облива пръстите ѝ. Плисва малко върху лицето си. Докато се гледа в огледалото, си мисли за родителите им, които са си в Мичиган. Те не са и чували за Хенри Мартин. Самата тя не му е проговорила нито думичка след единствената им нощ заедно. И въпреки това можеше да се окаже, че е свързана с него за цял живот.

Внезапно вратата на банята се отваря. Малори търси хавлиена кърпа.

— Мамка му, Шанън!

— Чу ли ме, Малори? Навсякъде говорят едно и също. Появяват се предположения, че може да е свързано с нещо, което си видял. Не е ли странно? Току-що чух по CNN, че именно това е общото между всички случаи. Че жертвите са видели нещо, преди да нападнат хора и да отнемат собствения си живот. Представяш ли си? А?

Малори се извръща бавно към сестра си. Лицето ѝ е безизразно.

Хей, Малори, добре ли си? Не ми изглеждаш много добре.

Малори избухва в плач. Прехапва долната си устна. Грабнала е кърпата, но още не се е загърнала. Продължава да стои пред огледалото, сякаш оглежда голото си тяло. Шанън забелязва.

— Леле, мамка му! Да не би да имаш съмнения за…

Малори вече кима. Сестрите пристъпват една към друга в розовата баня и Шанън прегръща Малори, потупва я лекичко по черната коса, успокоява я.

— Добре — казва накрая. — Дай да не изперкваме. Да отидем да купим тест. Така правят хората. Става ли? Не се притеснявай. Бас държа, че половината от тези, дето си купуват тест, в крайна сметка получават отрицателен резултат.

Малори не отговаря. Само въздъхва дълбоко.

— Добре — подканва я Шанън. — Да вървим.

Колко надалеч чува човек?

Гребането със завързани очи се оказва по-трудно, отколкото си го бе представяла Малори. Лодката се блъска в бреговете вече безброй пъти и засяда за по няколко минути. В тези периоди започва да си въобразява как невидими ръце посягат към превръзките, които покриват очите на децата. Пръсти, които се подават от водата, от тинята, където реката и земята се срещат. Децата мълчат — ни дума, ни вопъл. Толкова са търпеливи, че не биха се обадили.

Но колко надалеч чува човек?

Момчето помогна да освободят лодката, стана от пейката си и започна да ги оттласква от един потънал в мъх ствол, и сега Малори пак гребе. Въпреки първоначалните неудачи, усеща, че напредват. Това ѝ действа освежаващо. Слънцето вече е изгряло и в короните на дърветата пеят птици. Животни бродят из гъсталака сред близките дървета. Над водата подскачат риби и образуват вълнички, които я изправят на нокти. Всичко това се чува. Но не се вижда.

Откакто са се родили, децата са обучени да разгадават звуците на гората. Докато бяха бебета, Малори пристягаше очите им с тениски и ги носеше при първите дървета. Там, макар да съзнаваше, че са твърде малки, за да разбират какво им казва, им описваше звуците на гората.

Шумолене на листа , казваше. Дребно животно, вероятно заек. Без да забравя нито за миг, че може да е нещо далеч по-страшно. По-страшно дори от мечка. В онези дни, а и по-късно, когато децата пораснаха достатъчно, за да са способни да учат, Малори тренира и себе си така, както тренираше тях. Но нейният слух никога нямаше да е добър колкото техния. Беше на двайсет и четири, когато се научи да различава звука от паднала капка и от почукване по стъкло, като се ръководи само по слух. Допреди това основният ѝ източник на информация за света беше зрението. Това означаваше ли, че е лош учител? Когато внасяше листа в къщата и караше децата да познават със завързани очи кога е настъпила листо и кога го е смачкала между пръстите си — тези уроци бяха ли правилни?

Колко надалеч чува човек?

Тя знае, че Момчето обича риби. Често му хващаше някоя в реката с помощта на ръждясала въдица, пригодена от стар чадър, намерен в избата. Момчето обичаше да наблюдава скоковете на рибите във ведрото от кладенеца, което тя вкарваше в кухнята. Започна и да ги рисува. Малори си спомня как тогава си помисли, че ще ѝ се наложи да им улови всеки звяр на планетата и да го внесе в къщата, за да знаят децата как изглежда. Какво друго би им харесало, ако имаха шанс да го видят? Какво би си помислило Момичето за лисица? За миеща мечка? Дори колите за тях бяха мит, при положение че ги познаваха само от нескопосаните рисунки на Малори. Багажници на коли, храсти, градини, витрини, сгради, улици, звезди. Да, щеше да ѝ се наложи да им пресъздава целия свят. Но най-доброто, което получиха, бяха рибите. И Момчето ги обожаваше. Вече в реката, на фона на всичките плясъци, тя се притесняваше, че любопитството му може да надделее и да понечи да си махне превръзката.