Джош Малерман - Кутия за птици

Момичето, средно на ръст за своята възраст, се мъчи да навлече през главата си рокля — двете с Малори са я ушили от стар чаршаф.

— Времето е студено, Момиче. Не е за рокля.

Момичето се мръщи; русата ѝ коса е рошава, току-що е станала от леглото.

— Ще си сложа и панталон, мамо. А и си носим одеялата.

Малори е обзета от гняв. Не иска да ѝ противоречат. Не днес. Дори Момичето да е право.

— Без рокли днес.

Светът навън, пустите молове и ресторанти, хилядите неизползвани автомобили, забравените продукти по бездейните рафтове из магазините — всичко това надвисва над къщата. Всичко им нашепва какво ги очаква.

От един шкаф в стаята в съседство до детската, в дъното на коридора, вади връхна дреха. После излиза от кухнята и знае, че е за последно.

— Мамо — пресреща я Момичето в коридора. — Да си вземем ли тромбите?

Малори си поема дълбоко дъх.

— Не. Няма да се разделяме. През цялото пътуване. Докато Момичето се прибира обратно в детската стая, Малори си мисли колко е жалко, мисли си, че тромбите са най-голямото забавление за децата ѝ. Играят си с тях от години. През целия си живот са ги натискали из хола. Силният звук изнервяше Малори. Но не си позволи да им ги вземе. Не ги скри. Дори във вихъра на ранното си, тревожно майчинство Малори разбираше, че в този свят всичко, което кара децата да се смеят, е хубаво.

Дори понякога да плашеха Виктор с тромбите.

О, Малори така тъгува по кучето! В началото — тъкмо бе започнала да отглежда децата сама — мечтите ѝ за това пътешествие по реката включваха и Виктор, порода бордър коли, виждаше го до себе си в лодката. Виктор би я предупредил, ако наблизо има животно. Навярно дори би го прогонил.

— Добре — казва Малори, жилавото ѝ тяло е на прага на детската стая. — Готови сме. Тръгваме.

Понякога, в спокоен следобед или по време на вечерна буря, Малори им споменаваше, че един ден това може да се случи. Да, беше им говорила за реката. За пътуване. Внимаваше да не го нарича „бягство“, защото не би понесла те да си мислят, че водят живот, от който се налага да избягат. Предпочете да ги предупреди, че някоя сутрин ще ги събуди припряно и ще иска да се приготвят да напуснат дома си завинаги. Знаеше, че усещат, когато се колебае, както долавяха пъплещите стъпки на паяк по скрития зад одеяло прозорец. От години държеше в бюфета кесийка с храна — заделена до пълно разваляне, редовно заменяна, периодично допълвана; доказателството на Малори, вещественото доказателство, че един ден наистина би могла да ги събуди, точно както им бе обяснила. Ето виждате ли , все едно им казваше, докато нервно оправяше пердетата, храната в бюфета е част от план .

И ето че денят дойде. Тази сутрин. Този час. Мъглата.

Момчето и Момичето пристъпват напред и Малори застава на колене пред тях. Проверява превръзките на очите им. Завързани са надеждно. В този момент, докато мести поглед от едното личице към другото, тя осъзнава съвсем ясно, че пътуването най-после е започнало.

— Чуйте ме — стиска ги за брадичките. — Днес ще се качим на лодка, с която ще пътуваме по реката. Може да е доста дълго. И е жизненоважно да изпълнявате всяка моя заповед. Разбрахте ли?

— Да.

— Да.

— Навън е студено. Носите си одеялата. Имате си и превръзките на очите. Друго не ви трябва засега. Разбрахте ли?

— Да.

— Да.

— Никой от двама ви не бива при никакви обстоятелства да маха превръзката от очите си. Направите ли го, ще ви накажа. Разбрахте ли?

— Да.

— Да.

— Нужни са ми ушите ви. Искам и двамата да слушате с цялото си внимание. Докато се движим по реката, трябва да се вслушвате отвъд водата, отвъд гората. Ако чуете животни между дърветата, кажете ми. Разбрахте ли?

— Да.

— Да.

— Не задавайте въпроси, които не са свързани с реката. Ти ще седиш най-отпред — потупва тя Момчето. После потупва Момичето. — А ти ще си отзад. Щом стигнем до лодката, ще ви упътя към местата ви. Аз ще съм помежду ви с веслата. Не искам да си говорите от двата края на лодката, освен ако не сте чули шум между дърветата. Или край реката. Разбрахте ли?

— Да.

— Да.

— Няма да спираме за нищо на света. До пристигането в крайната точка. Когато се озовем на мястото, ще ви кажа. Огладнеете ли, хапнете си от кесията.

Малори допира кесията до опакото на малките им длани.

— Не заспивайте. За нищо на света не заспивайте. Днес имам нужда от ушите ви повече от всякога.

— Ще си вземем ли микрофоните? — пита Момичето.