Джош Малерман - Кутия за птици

Малори се стоварва на един стол и преглъща сълзите си. Босият ѝ пръст продължава да потропва по протрития балатум. Бавно вдига поглед към площадката на стълбището, водещо към зимника. Някога там проведе един разговор с мъж на име Том за мъж на име Дон. Поглежда мивката, където някога Дон оставяше ведрата с вода от кладенеца, цял разтреперан от излизането. Ако се приведе напред, Малори може да види и вестибюла, където Черил приготвяше храната за птиците. А между мястото, където седи сега, и входната врата се намира холът — тих и тъмен, преизпълнен с твърде много спомени за твърде много хора, за да може да ги преглътне.

Четири години , мисли си тя и ѝ иде да разбие с юмрук стената.

Малори е наясно, че четирите години лесно биха могли да станат осем. Осемте бързо ще се изтърколят в дванайсет. И тогава децата ще са пораснали. Големи хора, които никога не са виждали небето. Никога не са поглеждали през прозорец. Как ли биха се отразили на психиката им дванайсет години скотски живот? Ще дойде ли момент, пита се Малори, когато облаците в небето ще станат илюзорни и единственото място, където ще се чувстват у дома си, ще е зад черните превръзки на очите им?

Малори преглъща с усилие и си представя как гледа децата си съвсем сама, докато станат на по тринайсет-четиринайсет.

Дали би се справила? Може ли да продължава да се грижи за безопасността им през следващите десет години? Би ли могла да ги закриля достатъчно дълго, за да могат после те да закрилят нея? И защо? За какъв живот ги пази?

Ти си лоша майка , мисли си.

Задето не намери начин да им покаже необятното небе. Задето не намери начин да ги пусне да тичат на воля в двора, на улицата, из квартала от изоставени домове и съсипани от стоенето на открито коли. Задето не им позволи дори един път, един-единствен път, да надзърнат навън и да видят как небосклонът почернява и на него внезапно грейват милиони звезди.

Пазиш живота им за живот, който не си струва да се живее.

През пелена от сълзи Малори вижда как завесите продължават да светлеят. Ако навън има мъгла, няма да е задълго. И ако мъглата ще ѝ е в помощ, ако може да скрие нея и децата по пътя до реката, до лодката, то е време да ги буди.

Стоварва длан върху плота на масата, изтрива сълзите.

Става и излиза от кухнята, минава по коридора и влиза в детската.

— Момче! — вика. — Момиче! Ставайте.

В стаята е тъмно. Единственият прозорец е покрит с одеяла, така че светлината, дори когато е най-силна, не може да пробие. Има два дюшека, разположени в двата края на стаята. Над всеки от тях има черен балдахин. Телената мрежа, която сега държи плата, някога служеше за ограда на градинката при кладенеца в задния двор. Но през последните четири години се превърна в броня за защита на децата не от онова, което би могло да ги види, а от онова, което те биха могли да видят. Малори чува раздвижване под плата и коленичи, за да отпусне мрежата, закрепена с пирони, забити в дюшемето. Докато децата надзъртат да я погледнат, сънени и изненадани, тя вече вади от джоба си превръзките им за очи.

— Мамо?

— Ставайте. Веднага. Мама иска да сте бързи.

Децата откликват незабавно. Не мрънкат, не се оплакват.

— Къде отиваме? — пита Момичето.

Малори ѝ подава едната превръзка.

— Сложете ги. Отиваме при реката.

Двамата вземат превръзките и пристягат черния плат върху очите си. Отработили са добре движението. Специалисти — доколкото четиригодишни деца биха могли да бъдат специалисти в нещо. На Малори ѝ се къса сърцето. Та те са деца, би трябвало да са любопитни. Би трябвало да я попитат защо ще ходят при реката точно днес — никога досега не са ходили там.

Само че не го правят, а изпълняват точно каквото им е казано.

Малори все още не слага своята превръзка. Първо трябва да приготви децата.

— Вземи си пъзела — казва на Момичето. — И двамата си вземете одеялата.

Чувства смътно въодушевление. По-скоро някак истерично. Обикаля от стая в стая, търси вещи, дребни предмети, които биха им свършили работа. Изведнъж се усеща ужасно неподготвена. Обхваща я несигурност, все едно къщата и земята под нея са се изпарили и са я оставили безмилостно изложена на външния свят. Но в цялата трескавост на момента се е вкопчила здраво в мисълта за превръзките на очите. Каквито и сечива да вземе, каквито и вещи от домакинството да може да използва като оръжие, тя знае, че превръзките са най-силната ѝ защита.

— Вземете си одеялата! — напомня им, като чува как двете телца се приготвят. После отива при тях в детската, за да им помогне. Момчето, дребничко за възрастта си, но жилаво и силно, истинска гордост за Малори, избира между две блузи, и двете твърде големи за ръста му. Някога са принадлежали на възрастен, който отдавна не е тук. Малори му помага в избора и наблюдава как тъмната му коса потъва в текстила, за да се подаде миг по-късно през деколтето. В цялата си припряност, тя не пропуска да забележи, че напоследък малкият е попораснал.