Джош Малерман: Червеното пиано

Уф, чупката. Поел съм по Пътя.

Символът на Филип за Пътя е един клавиш на пиано, едно фа, доста изтъркано, което носи на верижка на врата си. Самият клавиш е от първото пиано, което той видя, когато се завърна от войната, от Втората световна война: изпотрошено и зарязано на тротоара, на около двеста крачки от летището в Детройт, Мичиган.

Въпреки единия липсващ крак, напуканото дърво и лющещата се жълта боя пианото му се стори добро знамение: официален комитет не би му направил по-топло и сърдечно посрещане.

След като прегърна родителите си и метна багажа си в новия им крайслер, модел от 1945-а, Филип ги помоли да почакат, за да вземе нещичко от пианото за вкъщи със себе си.

За да го отнесе в бъдещето със себе си. В бъдещето След войната .

По Пътя.

Лесно избра клавиша. Фа. Защото фа -то е единствената нота, присъстваща и в двете мнемонични упражнения за начинаещи пианисти:

EGBDF (Every Good Boy Does Fine)

FACE [2] Фрази, използвани за запомняне на реда на нотите по петолинието чрез първите букви на думите. Every Good Boy Does Fine — буквално „Всяко добро момче постъпва правилно". Английското съответствие на нотните знаци е следното: E — ми, G — сол, B — си, D — ре, F — фа; Face — „лице". Означенията са за: F — фа, A — ла, C — до, E — ми. — Б. пр.

Краят на едното упражнение, началото на другото.

Когато войната свършва и е ред животът да започне… у дома.

Живот по Пътя .

Дванайсет години по-късно, на трийсет и една години, Филип може и да няма същата армейска физика, каквато имаше, когато заедно с „Дейнс" свиреха за войниците в Англия, но философията му е същата като тогава. Нека познатите му в Детройт (а те са много; „Дейнс" са нощни птици) мислят, че Пътят е нещо религиозно, нерелигиозно, нездравословно, чиста халюцинация или абсолютна лудост. Няма никакво значение. След една война и една хитова песен свободният живот е единственият път, по който е готов да поеме.

Пътят го е отвел до добро място. Звукозаписно студио в центъра на Детройт, на пресечката на „Елизабет" и „Удуърд", в тази година, 1957-а.

„Дейнс" („Любимците на Детройт", както ги бе нарекъл вестник „Фри Прес") го притежават. На голямо кръстовище. Лари, падащият си по забавленията басист на групата, дългокосият чудак, намери мястото. Пуста сграда от бетонни блокове, използвана някога за изкормване и оскубване на животни, с прекалено добра акустика, за да я изпуснат.

Това е, бе казал Лари преди няколко месеца, сочейки с разперени ръце като нелепия водещ на телевизионната игра „На кого вярваш?". Това е Страната на чудесата .

Но не всички от групата бяха убедени. Огромен бивш кафез за изкормване на кокошки не им се струваше подходящо място за записване на хитове.

Ти винаги харесваш всичко още от пръв поглед , каза Дуейн.

А ти , тросна се Лари и вдигна укорително ръка към другата половина на легендарната ритъмна секция на групата, си прекалено консервативен, за да свириш рокендрол. Видя ли асансьора ?

Дуейн се намръщи.

Имаш предвид дървената кутия, пълна с кокоши пера?

Харесва ми , каза Филип, виждайки вече в главата си преградата, която щеше да разделя апаратната от кабината за изпълнителите.

Мамка му , каза Дуейн. Щом Филип е зарибен, работата е отписана.

Огледа се из студеното хале и видя, че Рос също се усмихва.

И пак, мамка му. Ще го направим, нали ?

Лари постави ръка на рамото му.

Виждаш ли го?

Не, не го виждам.

Ето, точно там … блестящ комплект барабани . Лари щракна с пръсти, сякаш бе способен да извика като с магия от въздуха комплекта барабани „Слингерланд" на Дуейн.

Не го виждам, Лари.

Напротив, виждаш го.

Виждам ужасно студено място, в което мръзнем, докато записваме следващия декември.

Лари се разсмя. Коженото му палто изпука, когато той придърпа Дуейн към себе си.

Ела тук.

Къде?

До прозореца.

Прозорецът бе просто малко квадратче, изрязано неравно в бялата стена от бетонни блокове. Четиримата членове на бандата се доближиха един до друг и погледнаха към ширналия се под тях Детройт.

О, я вижте онова момиче , подсвирна тихо Рос.

Познавам я, каза Филип.

Познаваш я? Как така познаваш всяко момиче в Детройт? попита Рос.

Филип сви рамене.

Момичетата харесват пианисти, Рос.

О, мамка му, човече. През целия си живот слушам това за момичетата и китаристите, китаристите и момичетата. Избрах да свиря на китара заради мацките. И сега ти ми казваш, че…